Джаред Даймънд - Пушки, вируси и стомана (Какво определя съдбините на човешките общества)

Австралия е голяма. Същото може да се каже и за Нова Гвинея. Но контактите между тези две големи земни маси са били ограничени между няколко малки групи, живеещи на островите в Торесовия проток и вече позагубили връзката си с новогвинейската култура, и няколко малки групи аборигени от Кейп Йорк. Решението на последните (независимо от съображенията им) да продължат да използват копия вместо лъкове и стрели, както и да не възприемат някои други особености на вече разводнената новогвинейска култура, които са виждали, е попречило на тези постижения на новогвинейската култура да се разпространят и в останалата част на Австралия. Затова и единствената им придобивка се е свеждала до вече споменатите рибарски куки от мидени черупки. Ако стотиците хиляди земеделци от студените новогвинейски планини са били имали по-тесни контакти с аборигените от студените планински райони в Югоизточна Австралия, може би е щял да последва и много по-мащабен трансфер на интензивно производство на храни. Но разстоянието между двата планински масива е 2000 мили и обхваща една доста разнообразна екологична среда. Тоест за австралийските аборигени новогвинейските планини (със своето развито земеделие) са били точно толкова достъпни, колкото и лунните кратери, затова и те не са усвоили съответните практики.

С други думи, ловците-събирачи от Австралия, които така или иначе са търгували с някои новогвинейски земеделци, живели като тях в Каменната ера, както и с някои индонезийски общности, навлезли вече в Желязната епоха, не са горели от особено желание да усвояват нови практики. На пръв поглед това като че ли говори за някаква консервативност у аборигените. Но ако се вгледаме по-внимателно, ще видим, че тази „аномалия“ просто отразява вездесъщата роля на географията при предаването на човешките култури и технологии.

Остана ни да разгледаме и срещите между новогвинейски и австралийски общества от Каменната ера с европейците от Желязната епоха. Един португалски мореплавател „открива“ Нова Гвинея през 1526 г., през 1828 г. Холандия предявява претенции за западната й половина, а през 1884 г. Британия и Германия си поделят източната. Първите европейци са се заселвали по крайбрежията и им е отнело доста време да проникнат и във вътрешността, но след 1960 г. европейските правителства успяват да наложат политически контрол над повечето новогвинейци.

Причините, поради които европейците са колонизирали Нова Гвинея, а не новогвинейците — Европа, са повече от очевидни. Европейците са разполагали с изключително важни предимства: презокеански кораби и компаси (за да стигнат до Нова Гвинея); писменост и печатарски преси (за да размножават нужните за целта карти); богата информация и съответните административни структури (за да установят контрол над Нова Гвинея); политически институции (за да организират корабите, войниците и гореспоменатата администрация); и не на последно място огнестрелни оръжия (за да отстрелват непокорните новогвинейци, които са можели да им противопоставят само лъкове, стрели и боздугани). Но броят на европейските заселници е бил винаги малък и днес островът е населен предимно от новогвинейци, което рязко контрастира със ситуацията в Австралия, двете Америки и Южна Африка, където европейските заселници са били доста по-многобройни и в повечето случаи са успели да изместят коренното население. Защо в Нова Гвинея нещата са се развили по различен начин?

Една от основните причини е същата, която до 80-те години на XIX в. е осуетявала всички европейски опити да бъдат заселени новогвинейските низини — говоря за маларията и другите тропически заболявания, макар и никое от тях да не е остра епидемична инфекция (вж. Глава XI). Най-амбициозният от тези рухнали планове за заселване е бил реализиран през 1880 г. от френския аристократ маркиз дьо Ре, но не в самата Нова Гвинея, а на съседния остров Нова Ирландия, в резултат на което за три години са измрели 930 от общо хилядата колонисти. Дори и при днешното модерно здравеопазване много мои американски или европейски колеги са били принудени да напуснат преждевременно Нова Гвинея — заради маларията, хепатита и други от сорта. (Моят личен опит с особеностите на новогвинейския климат се изразява и в едногодишна борба с маларията и също толкова продължителни неприятности с дизентерията.)

Но ако европейците са ставали лесна плячка на новогвинейските вируси, защо евразийските на свой ред не са покосявали новогвинейците? Някои от местните действително са се заразявали, но никога в онези трагични мащаби, причинили гибелта на много коренни народи в Австралия и Америка. Новогвинейците просто са извадили късмет, че до 80-те години на XIX в. в страната им не е имало постоянни европейски селища, а по това време модерната медицина вече е била поставила под контрол едрата шарка и някои други сходни заболявания. Освен това след момента на австронезийската експанзия, т.е. от 3500 години насам, в Нова Гвинея е имало постоянен приток на индонезийски заселници и търговци. А щом азиатските заразни болести са били добре познати в Индонезия, то това предполага, че новогвинейците са били изложени на тях достатъчно дълго време и съответно се развили много по-силен имунитет срещу евразийските вируси в сравнение с австралийските аборигени.