Джаред Даймънд - Пушки, вируси и стомана (Какво определя съдбините на човешките общества)

Наред с интензивното събиране на храни през последните пет хилядолетия са се появили и нови типове сечива. Малките каменни остриета вече са били по-остри от по-големите и по-неудобни сечива, които са изместили. Каменните брадвички със заострени ръбове, които някога са се срещали само в Австралия, са получили широко разпространение. Рибарските куки от миди са се появили едва през последното хилядолетие.

Защо обаче Австралия не се е сдобила с метални сечива, писменост и по-комплексни политически общества? Една от основните причини е, че аборигените са останали ловци-събирачи, докато, както видяхме в Глави XII-XIV, тези неща са се случили на другите места, но само в по-многочислените и икономически специализирани общества на производители на храни. Освен това безводието на Австралия, бедните почви и климатичната непредсказуемост са ограничили населението й от ловци-събирачи само на неколкостотин хиляди души. Ако ги сравним с десетките милиони, живели в Древен Китай и Мезоамерика, то лесно ще разберем, че Австралия е разполагала с далеч по-малко потенциални новатори и далеч по-малко общества, които биха експериментирали с техните нововъведения. Освен това тези неколкостотин хиляди не са били организирани в тясно взаимодействащи общества. Страната е представяла море от рядко населени пустини, в което са личали няколко по-плодородни екологически „оазиса“, всеки от които е бил обитаван от една нищожна част от общото население, без да има почти никакви контакти с останалите. Дори в сравнително влажната и по-плодородна източна част на континента обменът между обществата е бил силно възпрепятстван от онези 1900 мили, разделящи тропическата джунгла на Куинсланд в североизточна Австралия от гористите райони на Виктория в умерената зона на югоизток — а от географска и екологична гледна точка това разстояние създава също толкова проблеми, колкото и това от Лос Анджелис до Аляска.

Някои от най-очевидните регионални и континентални регресии в сферата на австралийските технологии най-вероятно са се дължали на изолираността сравнително малкия брой на местното население. Например бумерангът, който в представите ни е най-типичното австралийско оръжие, е бил изоставен от аборигените от Кейп Йорк, Североизточна Австралия. Когато са осъществили първите си контакти с европейци, аборигените от Югозападна Австралия са се гнусели от черупчести мекотели. Остава неясна и функцията на малките каменни остриета, появили се преди пет хилядолетия: най-популярното обяснение гласи, че са били използвани за върхове на копия или „зъбци“, но те подозрително приличат на онези остриета, които навсякъде другаде по света са били поставяни на стрелите, а такива по тези земи липсват в по-новите времена. Но ако наистина са били използвани с такава цел, то тогава тази загадка с лъковете и стрелите, които са познати в днешна Нова Гвинея, но не и в Австралия, може би най-сетне ще намери разрешение: по всяка вероятност тези оръжия действително са били използвани за известен период, но впоследствие аборигените масово са се отказали от тях в целия континент. И този „отказ“ не бива чак толкова да ни изненадва — достатъчно е да си припомним отношението на японците от епохата на шогуната към огнестрелните оръжия, отказът от лъковете, стрелите и керамиката в по-голямата част на Полинезия, както и от редица други технологии в някои още по-изолирани общества (вж. Глава XIII).

Най-фрапантният случай на „отказ от технологии“ в целия австралийски регион е от Тасмания — остров, отстоящ на 130 мили от югоизточния бряг на Австралия. През Плейстоцена плиткият Басов проток, разделящ сега Тасмания от Австралия, е бил провлак , а хората, живели на Тасмания, са били неразделна част от населението на австралийския континент. Когато преди десет хилядолетия тази суша е бил залята от океанските вълни, тасманийците и континенталните австралийци са изгубили всякаква връзка помежду си, защото нито едните, нито другите са разполагали с необходимите плавателни съдове, за да прекосяват новообразувалия се проток. По същата причина населението на Тасмания, състоящо се от 4000 ловци-събирачи, е останало без никакви контакти и с всички останали хора на Земята и е живяло в изолация, позната ни само от научнофантастичните романи.

Когато най-накрая, през 1642 г., се срещнали с европейците, тасманийците са имали най-семплата материална култура, позната в модерния свят. Подобно на аборигените от континента те са били ловци-събирачи без метални сечива. Но те са били лишени и от много други технологии и артефакти, широко разпространени на континента — копия с назъбени върхове, костни сечива, бумеранги, груби или шлифовани каменни брадви, каменни сечива с дръжки, куки, мрежи, харпуни със закривени върхове и капани. Дори не са им били известни такива практики като риболова и самото ядене на риба, да не говорим за шиенето и паленето на огън. Някои от тези технологии са били внесени или създадени в континентална Австралия след откъсването на Тасмания, така че спокойно можем да заключим, че това съвсем малко тасманийско население просто не се е нуждаело от тях. Има обаче и друго: някои технологии са били усвоени и в Тасмания, докато още е била част от материка, но са били забравени с хода на културната изолация. Археологическите данни например показват, че риболовът, както и шилата, иглите и останалите изделия от кост са били „извадени от обръщение“ около 1500 г. пр.Хр. Затова пък на някои по-малки острови (и по-точно три от тях — Флиндърс, Кенгуру и Кинг), които са били изолирани по същия начин с надигането на океана преди десет хилядолетия, човешкото население, наброявало първоначално от 200 до 400 души, е измряло до крак.