Джаред Даймънд - Пушки, вируси и стомана (Какво определя съдбините на човешките общества)

Бел.: Знакът > показва, че въпросното свойство варира в рамките на този социален тип в зависимост от сложността на организацията ту.

Номадската група е най-миниатюрният „социум“, най-често включващ от 5 до 80 човека, повечето от които близки роднини по кръвна или брачна линия. В този смисъл тя е по-скоро едно по-голямо семейство или няколко такива семейства, поддържащи постоянна връзка помежду си. Днес такива автономни общности са останали май само в най-затънтените части на Нова Гвинея и Амазония, но модерната епоха познава и много други от същия тип, които едва отскоро са били поставени под държавен контрол или пък са били асимилирани, а някои и изтребени. В тази категория попадат повечето африкански пигмеи, южноафриканските ловци-събирачи сан (т.нар. „бушмени“), австралийските аборигени, ескимосите (инуит) и индианците от по-бедните на ресурси ареали като Огнена земя в Южна и арктическата тундра в Северна Америка. Всички те са били (а някои все още са) по-скоро скитащи ловци-събирачи, отколкото уседнали производители на храни. Преди 40 000 години най-вероятно всички хора на Земята са живеели в подобни групи, като повечето са го правели и допреди единайсет хилядолетия.

В номадските групи липсват онези многобройни институции, които ние приемаме като нещо, разбиращо се от само себе си. Преди всичко те нямат постоянно местожителство. Земята (или „територията“) на групата се използва съвместно от цялата общност, вместо да е разпределена между отделни подгрупи или индивиди. Липсва и друга икономическа специализация, освен по пол и възраст: храната се събира от всички достигнали зрялост членове на групата. Естествено, няма и официално регламентирани методи (от рода на закони, полиция или някакви договорености) за разрешаване на конфликтите в самата група или с други такива общности. Самата й организация най-често се определя като „егалитарна“: няма социална стратификация (висши и низши съсловия), няма официален, а още по-малко пък наследствен лидер, няма и монопол върху информацията и взимането на решения. Но определението „егалитарна“ не бива да се разбира в смисъл, че всички членове се ползват с еднакъв социален престиж или имат еднакъв принос във взимането на решения. То по-скоро означава, че „лидерът“ (който и да е той) е неофициален и става такъв благодарение на личните си качества: обаяние, физическа сила, интелигентност и бойни умения.

Моят опит с такива групи е от блатистите низини на Нова Гвинея, където живеят и фаю — регионът, известен като Лейк плейнс („Езерните равнини“). Там все още се срещат такива многолюдни фамилии, състоящи се от няколко възрастни плюс децата и престарелите им роднини, които си правят примитивни убежища по бреговете на реките и потоците и бродят наоколо с канута или пешком. Тук възниква един въпрос: защо обитателите на Езерните равнини продължават да се препитават по този начин, когато повечето новогвинейци и почти всички хора в света вече живеят в уседнали и големи общности? Обяснението е просто — регионът е лишен от онази наситена концентрация на природни ресурси, която би позволила на повече хора да живеят заедно, а и до съвсем скоро (например до идването на мисионерите, които обикновено носят със себе си и някои културни сортове) тук не е имало растения, които биха позволили появата на интензивно земеделие. Основният източник на храна е палмата саго — сърцевината на зрелите дървета предлага скорбяла. Фаю нямат друга алтернатива освен номадството, тъй като им се налага да се местят, щом изсекат всички подходящи дървета в даден периметър. Малкият им брой се обяснява най-вече с болестите (особено маларията), липсата на естествени суровини (в тези тресавища няма дори камъни за сечива и те си ги набавят чрез размяна с други общности) и крайно оскъдните хранителни ресурси. Същото важи и за останалите региони в света, обитавани и досега от такива групи.