Джаред Даймънд - Пушки, вируси и стомана (Какво определя съдбините на човешките общества)

Производството на храни може и да е било задължително условие за развитието или ранното усвояване на писмеността, но само по себе си не е било достатъчно. В началото на тази глава споменах, че има и не малко общества, които са развили производство на храни и са разполагали с комплексна политическа организация, но не са успели до най-ново време да се сдобият с писменост. Тези примери, толкова озадачаващи за съвременните изследователи, за които писмеността е неизменна съставка на всяко по-сложно структурирано общество, включват и една от най-големите империи, познати ни от световната история — тази на инките в Южна Америка. Към тях можем да добавим и протоимперията, възникнала на архипелага Тонга, хавайската, появила се в края на XVIII в., всички онези племенни „държави“ в субекваториална и субсахарска Западна Африка от периода преди ислямската инвазия, както и най-големите индиански общества в Северна Америка — тези от долината на Мисисипи плюс околните им „васали“. Защо те не са успели да се сдобият с писменост, въпреки че са притежавали всички необходими качества?

Тук би следвало да си припомним, че огромното мнозинство от обществата, познаващи писмеността, не са я създали самостоятелно, а са я получили наготово или са заимствали принципите й от свои съседи, или пък са били вдъхновени от техния пример. Безписмените общества, които току-що изброих, са стартирали и доста по-късно в производството на храни в сравнение с Шумер, Мексико и Китай. (Още не знаем със сигурност кога точно се е появило то в Андите, където впоследствие е била създадена и империята на инките.) При по-добро стечение на обстоятелствата (и най-вече ако са разполагали с повече време) може би и тези безписмени общества също са щели да създадат свои писмености. Може би, ако са живеели по-близо до Шумер, Мексико или Китай, те също са щели да се сдобият с писменост или поне с идеята за нея от своите съседи — по същия начин, както са постъпили древните индуси, маи и още много други. Но, уви, те са живеели твърде далеч от тези първи средища на писаното слово и са се убедили в неговите предимства едва през модерната епоха.

Значението на фактора изолираност проличава най-ярко в случая с Хаваите и Тонга, отдалечени на 4000 мили в океана от най-близките писмени общества. Що се отнася до останалите, тук за пореден път се убеждаваме, че разстоянието, което би могла да прелети една врана, не е най-надеждният критерий, по който бихме могли да определим изолираността на едно човешко общество. Например Андите, западноафриканските царства и устието на Мисисипи са се намирали съответно „само“ на 1200, 1500 и 700 мили от най-близките писмени общества (разбирай Мексико, Северна Африка и… отново Мексико). Тези разстояния са значително по-малки от онези, които азбуката е трябвало да измине от своята родина в Източното Средиземноморие, за да стигне за някакви си две хилядолетия и до Ирландия, Етиопия и Югоизточна Азия. Но това е печалната истина — хората често биват спирани от разни екологични и водни бариери, над които враните могат просто да прелетят. Например между познаващите писмеността държави в Северна Африка и безписмените в Западна Африка се е простирала Сахарската пустиня, която не е била особено благоприятна среда за развитието на земеделие и появата на градове. По същия начин и пустините в Северно Мексико са се оказали непреодолима бариера между градските средища на юг от тях и племенните общества в долината на Мисисипи. Комуникацията между Мексико и Андите е можела да бъде осъществена единствено по море или по един крайно дълъг и труден маршрут, минаващ през джунглите на Панамския провлак. Затова и Андите, Западна Африка и долината на Мисисипи са останали изолирани от вече ограмотените си съвременници.

Разбира се, това не означава, че те се живели в пълна изолация. Например с течение на времето Западна Африка се е сдобила с домашните животни от Плодородния полумесец въпреки сахарската бариера, а по-късно е изпитала и влиянието на исляма. Царевицата е стигнала от Мексико до Андите и (макар и доста по-бавно) до долината на Мисисипи. Но както видяхме в Глава X, ориентацията на континенталните оси и екологичните бариери в Африка и двете Америки са забавили доста осезателно разпространението на житно-зърнените култури и домашния добитък. Историята на писмеността е и нагледен пример за начина, по който географските и екологични фактори се отразяват на човешката изобретателност, както и на разпространението на самите открития.