Лекси Блейк - Без милост

— Да, ами чух, че това, което направил с жена си, било още по-ужасно — отвърна полицайката и поклати глава. — Не са сигурни дали е останало достатъчно, за да я идентифицират. Какъв страшен начин да си отидеш от този свят.

Райли усети как стомахът му се преобръща. Те говореха за баща му. И за майка му.

И двамата бяха умрели. Баща му, който играеше футбол с тях и никога не се сърдеше, когато Райли прекъсваше работата му. Неговият татко работеше много, но винаги се усмихваше, когато някой от тях влезеше в кабинета му. Ухилваше се и заявяваше, че се радва на прекъсването, защото работата била досадна, но неговите деца били забавни. Цялата къща бе изпълнена с необикновената енергия на баща му.

— Той не я е убил. — Неговият татко никога не би наранил мама. Той я обичаше.

Двамата полицаи се извърнаха и той видя съчувствието, което се изписа по лицата им. Още повече му се догади.

Полицайката мигом стана и го приближи.

— Миличък, трябваше да останеш в кабинета на началника. Обещавам, че много скоро ще дойде една много добра госпожа и тя ще се погрижи за вас.

— Двамата с Дрю ще се погрижим за нас. — Той не искаше някаква непозната госпожа. Искаше майка си.

— Не, миличък. — Жената поклати глава. — Сега не бива да се тревожиш за това. Всичко ще бъде наред.

Райли се обърна, за да се върне в кабинета на началника, но ги чу как отново зашепнаха:

— По дяволите, отвратително е, че ще разделят децата — промърмори полицаят с приглушен глас, навярно за да не го чуе никой.

Да ги разделят?

— Те нямат никакви роднини. Никой няма да осинови четири деца.

Райли нахлу в стаята, сърцето му се бе качило в гърлото.

— Те ще ни разделят!

Не можеше да ги изгуби. Не можеше да изгуби братята и сестра си. Мия беше толкова малка.

Дрю затвори очи, а когато ги отвори, в тях светеше същият стоманен блясък, както когато се изправяше срещу питчъра на бейзболното поле.

— Без значение какво ще се случи, трябва да знаеш, че аз ще намеря начин да те видя, Райли. Няма да изгубя връзка с никого от вас и когато стана достатъчно голям, ще дойда да ви взема.

Но можеше да минат години.

Бран и Мия седяха сгушени един до друг. Бяха заспали и Райли съжали, че и той не спеше. Искаше му се всичко това да е само един лош сън.

— Те казаха, че татко е убил мама.

— Не — остро заяви Дрю. — Това е лъжа и никога не ѝ вярвай. Каквото и да казват всички. Татко и мама бяха убити.

— Но от кого? Кой би искал да ги убие? — В това нямаше никакъв смисъл.

Дрю поклати глава.

— Не знам, но ще разбера. Аз видях част от това, което се случи. Опитах се да го кажа на полицаите, но те не ми повярваха. Мислят, че съм просто хлапе, което не иска да повярва, че баща му може да направи нещо толкова ужасно.

— Той не би го направил. — Как си бе отишъл баща му? Къде бе отишъл? Райли нищичко не разбираше.

Дрю отпусна ръка на рамото му и в този миг, в сумрака на стаята, сред заобикалящата ги тишина, Райли съзря баща си в лицето на брат си.

— Един ден, когато пораснем, ще открием извършителите и ще ги накараме да си платят. Аз ще ги накарам да си платят.

Мисълта му вдъхна сила. Беше по-добре, отколкото да мисли за това, което бе изгубил.

— Не. Беше прав първия път. Ние ще ги накараме да си платят. Ти, аз, Бран и Мия. Ние ще ги накараме да страдат.

Вратата се отвори и една по-възрастна госпожа с куфарче в ръка влезе вътре. Тя започна да говори за временно осиновяване и консултации за преодоляване на мъката от загубата. Внимателно засегна темата за приемните семейства, като обясни колко ще е трудно да се намери дом и за четиримата.

Но Райли само погледна към Дрю.

И се изпълни с увереност, че един ден отново ще бъдат заедно. В крайна сметка имаха да вършат работа.

Ню Йорк.

Двайсет години по-късно

— Господин Ланг? Желаете ли нещо? Каквото и да е?

Райли Лолес погледна хубавичката русокоса рецепционистка. Имаше чувството, че тя наистина говори сериозно. Изпиваше го с поглед, сякаш ѝ се искаше жив да го изяде.

— Не мисля, че имаме време за това, което тя има наум — промърмори под нос Дрю, изкиска се тихичко и се облегна назад.

Райли поклати глава, защото брат му беше прав. Той трябваше да се съсредоточи върху едно-единствено нещо, а то беше да направи впечатление на Ели Стратън.

— Благодаря, но мисля, че нямаме нужда от нищо.

Русокосата се изчерви и му подаде визитната си картичка.

— Ако все пак размислите, господин Ланг.