Вивиан Грийн - Лудостта на владетелите

Смазан от скръб, кралят се оттегля в манастира „Санто Херонимо“, като възнамерява (в случай че принцът почине) да се премести в някоя още по-усамотена обител. Той си поръчва траурно облекло и дава указания на херцога на Алба и на графа на Ферия за евентуалното погребение на принца.

Но здравословното състояние на Карлос изведнъж започва да се подобрява, което за неговите съвременници е истинско чудо. На 16 май вероятно Везалиус, макар че Даса Чакон предпочита да се доверят на д-р Педро де Торес, извършва нова операция за изтегляне на гнойта — „гъста бяла субстанция“, която се е събрала под лявото око на принца (и се разпространява до дясното). Тази процедура е направена още няколко пъти и дон Карлос започва да показва реални признаци на възстановяване. На 22 май треската му вече е преминала и на 1 юни английският посланик докладва в родината си, че „престолонаследникът на Испания е вече напълно възстановен и потъналата в скръб страна е обзета от радост и веселие“. На 14 юни Карлос става от леглото, присъства на тържествената литургия и получава причастие. Раната на главата му се третира с пудра от кората на нарово дърво, но останалият белег зараства бавно. На 5 юли принцът се покланя на светите мощи на блажения Диего, а след това присъства на борби с бикове, проведени на централния градски площад 93 93 в Алкала де Енарес. — Б.пр. , където се състои и „представление на играта с копия“. На 17 юли принцът се завръща в Мадрид при кралското семейство.

„Вярвам, че не необмислените действия на хирурзите, а Божията помощничка — природата — е направила повече за него; много повече, отколкото те предполагат“ — отбелязва наблюдателният английски посланик. Така или иначе, всички съвременници смятат, че оздравяването на престолонаследника се дължи на Фра Диего, а не на лекарите. По този повод дон Карлос пише в завещанието си от май 1564 г. следното:

„Когато бях в хватката на болестта, изоставен от лекарите и от краля — моя баща и господар — да умра, когато вече бяха започнали приготовленията за моето погребение, донесоха светите мощи на блажения Фра Диего; и от момента, в който ги положиха до мен, аз усетих, че Господ се е смилил и здравето ми започва да се възстановява. И всички отсъдиха, че това е заслуга на Фра Диего, защото той се застъпи за мен пред божествения ни Господар. Затова искам да се погрижа за канонизирането му и отправям молба до своя родител да се заеме с това.“ (Collection de Documentos Ineditos, vol. XXIV, Madrid, 1834, pp. 515–553)

Бащата крал Фелипе II не може да не се съобрази с желанието на дон Карлос Фра Диего да бъде канонизиран. Макар че няколко папи подред отказват да съдействат за тази процедура, Фелипе най-после успява да постигне канонизирането на Фра Диего за светец по времето на папа Сикст V на 12 юли 1588 — годината на Великата армада, когато самият крал също се нуждае от Божията помощ. Така сър Томас Чаланър в крайна сметка се оказва прав, като твърди още навремето пред сър Уилям Сесил 94 94 личен секретар на кралица Елизабет I. — Б.пр. : „Ако Господ позволи на принца да избегне смъртта, монахът твърде вероятно ще бъде канонизиран за светец заради сътвореното чудо.“

Независимо че „д-р Везалиус, благодарение на своите умения, спасява дон Карлос от неизбежна смърт, както Шарл дьо Тиснак — казва на херцогинята на Парма, — занапред, той ще бъде умствено още по-зле и още по-своенравен.“ Императорският посланик барон Дитрихщайн казва, че въпреки напълно разумните приказки на Карлос на моменти, поведението му понякога подхожда по-скоро на седемгодишно дете. Давайки си сметка за липсата на зрялост у сина си, Фелипе II споделя през 1564 г. с херцога на Алба, че „престолонаследникът изостава чувствително и като интелект, и като характер, и по преценките си за това, което е нормално за неговата възраст“. В крайна сметка може да се предположи, че раната на главата му и последвалото лечение, на което е подложен, още повече утежнява и без това нестабилното психическо състояние на дон Карлос. Защото след този инцидент склонността му към насилие се засилва и прави поне шест опита за убийство на хора, които по един или друг начин са го обидили. Като се има предвид, че и преди това той е със забавено умствено развитие и е склонен към психопатично поведение, раната на главата уврежда още повече неговия и без това нефункциониращ нормално мозък.

Ако това би било просто една лична трагедия, ако се беше случило в семейството на обикновени хора, проблемът не бе бил толкова сериозен, но при дон Карлос, престолонаследник и бъдещ владетел на най-голямата по територия и богатство империя на света по онова време, чиито владения се простират от Средиземноморието до Централна и Южна Америка, той има много по-големи и важни измерения. С надеждата, че постепенно ще се издигне до висотата на очакващите го огромни отговорности, му поверяват важна длъжност. През 1564 г., когато е вече на деветнадесет години, той става член на Държавния съвет и прави впечатление, че се старае да изпълнява съвестно поетите задължения. „Съобщават ни — пише регентката на Нидерландия, Маргарита Пармска — че здравето на монсеньор принца укрепва все повече и че той вече посещава редовно заседанията на Държавния съвет, което радва всички ни и ни вдъхва големи надежди за неговата личност и дух.“ Карлос става дори председател на Държавния и на Военния съвет. Доходите му нарастват и му обещават да придружи баща си в Нидерландия — за осъществяването на което дон Карлос отдава цялото си старание.