Вивиан Грийн - Лудостта на владетелите

Скоро историите за невъздържаното поведение на дон Карлос се превръщат в легенди и дори някои да са спорни, без съмнение са достатъчно красноречиво доказателство за патологичната злонамереност на принца. По онова време е модерно младите мъже да си поръчват обувки с много по-голям номер, така че в тях да може да се пъхнат пищовчета. Когато баща му научава, че и Карлос си е поръчал такива, той заповядва на обущаря да не се съобрази с желанието на сина му. Принцът побеснява, когато майсторът не му доставя „ексцентричните“ обувки, които е поръчал, и нарежда да ги накълцат на парченца, „да ги сготвят като фрикасе от говежда карантия“ (fricasser comme tripes de boeuf) и принуждава нещастния обущар да изяде отвратителното ястие. При друг случай, когато от един балкон непредпазливо изхвърлят вода, която се плиска близо до него, Карлос заповядва нарушителите да бъдат екзекутирани, като добавя, че като израз на своето милосърдие, ще им разреши да получат последно причастие, преди да умрат. Френският сладкодумец Пиер дьо ла Бурдей, господар на Брантом, който през 1564 г. е в Испания, казва, че принцът скита по улиците с други необуздани млади мъже, нанасяйки тежки телесни повреди на минувачите и целувайки момичетата по пътя (Brantome, Oeuvres completes, ed. 1866, vol. II, pp. 105–106). Но както френският посланик отбелязва, „той често е толкова откачен и разгневен, че едва ли някой смята жената, принудена да живее с него, за много облагодетелствана от съдбата“ („le plus souvent il est si fou et si furieux, qu’il n’y a celui qui ne juge mal fortunee la femme qui aura a vivre avec luy“).

По принцип дон Карлос не изпитва симпатии към никого. Вярно е, че в един кралски двор от шестнадесети век е трудно да симпатизираш на някого, но Карлос е лишен напълно от всякаква благосклонност и чар; откъдето и да погледнеш, той се проявява като истински млад психопат. Леля му Хуана се опитва да му помогне, но той я отблъсква в опитите ѝ да спечели благоразположението му. С баща си Карлос винаги се държи на разстояние. Единственият човек, който, изглежда, му е симпатичен, това е младата му мащеха Елизабет дьо Валоа, която също се отнася към него със симпатия. Сред документите, открити след смъртта на принца, има списък, съставен лично от него, който е озаглавен „Списък на моите приятели“. Сред тях е и кралица Елизабет, „която винаги е била добра с мен“, както и дон Хуан австрийски (красивият и привлекателен незаконороден син на императора — чичото на дон Карлос). Друг списък със заглавие „Списък на моите врагове“ започва със заплашителното: „Баща ми, кралят («El rey, mi padre»), Руис Гомес да Силва, принцесата на Еболи, херцогът на Алба.“

След трудното детство и неспокойното юношество състоянието на дон Карлос видимо се влошава от едно тежко премеждие, което претърпява през 1562 г. В неделя, на 19 април същата година, принцът е в Алкала де Енарес на около тридесет километра от Мадрид, където е изпратен да се възстановява след поредния пристъп на маларична треска. Когато слиза по стълбите на двореца, той забелязва едно красиво момиче да се разхожда из парка. Това е Мариана де Гарсетас, дъщеря на дворцовия портиер, която Карлос може би вече познава. (Това вероятно е така, тъй като в завещанието си от 19 май 1564 г. той оставя на Мариана, намираща се по това време в манастира „Сан Хуан де ла Пенитенция“ в Алкала, 4000 дуката, ако се омъжи, и 2000, ако стане монахиня („para ayuda a su casamienda o entrar en religion“). В личните му счетоводни книги пък е отбелязано, че Карлос е подарил на Мариана едно наметало на 9 април 1566 г.) Принцът се втурва надолу по стълбите „в необмисленото си преследване на момичето“, както се изразява английският посланик в испанския двор сър Томас Чаланър в известието, което изпраща на кралица Елизабет I Английска. Пет стъпала преди края обаче Карлос се спъва, прекатурва се и пада на главата си, удряйки се във вратата на парка (която при всяко положение би осуетила неговите планове, защото по онова време е заключена). Принцът тежко наранява задната част на черепа си, вляво (Calendar of State Papers, Elizabeth, 1562. Foreign. Ed. 1869, p. 10).

Известно време лекарите се опасяват, че Карлос ще умре. Баща му Фелипе II изпраща личния си лекар, Хуан Гутиерес, заедно с други двама кралски хирурзи — Педро де Торес и д-р Португес, за да се присъединят към екипа от двамата лекари, които вече са поели случая и един от които — Даса Чакон, по-късно ще направи пълно описание на боледуването на дон Карлос. Според това описание той има рана „с приблизителна големина на нокът, с контузии по краищата и с оголена надкостница на черепа, която също е малко натъртена“. Дон Карлос идва в съзнание, преливат му кръв (около двеста и петдесет милилитра първия ден и по около сто и осемдесет милилитра през следващите два дни) и дори му разрешават да хапне малко сушени сливи, бульон и една пилешка кълка, а за десерт му дават мармалад. Но няколко дни по-късно раната започва да гнои и принцът изпада в треска, а жлезите по врата му се подуват.