Вивиан Грийн - Лудостта на владетелите

Лекарите се страхуват, че може да се е отворила и вътрешна рана; от Валядолид е извикан един от най-прочутите по онова време хирурзи, бакалавърът Торес, който да среже скалпа, „за да не би черепът също да е увреден“, допълва Чаланър в писмото си до кралица Елизабет Английска. Разрезът е направен „с Т-образна форма“, но „се оказва невъзможно да се види дали има нарушение на целостта на черепа, поради обилното кървене; не ни оставаше нищо друго, освен да спрем кръвозагубата и да превържем раната“ — посочват лекарите, участвали в операцията.

Състоянието на дон Карлос обаче продължава да се влошава и това разтревожва баща му, че той незабавно пристига от Мадрид заедно с многоуважавания брюкселски анатом Андреас Везалиус. Везалиус, чиито испански колеги го гледат с подозрение, всъщност е лекар на нидерландците в двора на Фелипе II, а не негов личен лекар. „Кралят доведе със себе си от Мадрид д-р Везалиус (доста известен с отличните си умения), чиято голяма ученост и полезност испанците не признават, «quia figulus odit figulum» 92 92 „защото грънчарят не обича другите грънчари“. — Б.пр. .“ — докладва Чаланър в своята родина (Calendar of State Papers, Elizabeth, 1562. Foreign. Ed. 1869, p. 28). Везалиус несъмнено познава д-р Даса Чакон, защото и двамата са извикани, когато крал Анри II Френски получава смъртоносно мозъчно увреждане по време на един турнир през 1559.

Фелипе II присъства лично на третирането на раната на сина му с една странна билкова отвара от ирис и вълча ябълка на прах, след което нараненото място е намазано с мехлем от терпентин и жълтъци; отгоре е положен слой пчелен мед, събиран от розов цвят, и лапа от ранилист. Но дон Карлос си остава тежко болен. Чаланър съобщава на кралица Елизабет Английска:

„На следващия ден, който се случи Възнесение Господне, лицето на принца започнало да подпухва и лекуващият го лекар му дал слабително средство, което му подействало цели четиринадесет пъти — твърде много, за да го понесе, дори да беше два пъти по-добре физически. След обяд на същия ден подпухналостта на лицето му се засилила, като по него се появили и пъпчици, възпаление, наречено червен вятър, което засилило опасенията на лекарите и потиснатостта на баща му. В петък, 8 май, състоянието на принца се подобрило, а раната на главата му се затворила и засъхнала. На следващия ден обаче — събота [9 май], подпухналостта на лицето му отново се увеличила и очите му направо се затворили, поради което, когато кралят го посетил, бил принуден да повдигне с пръсти клепачите му… Отокът обхванал първо лявата част на лицето, лявото ухо и око, а след това дясната, така че абсцесът покрил цялото му лице, разпрострял се и по шията, гърдите и ръцете.“ (Calendar of State Papers, Elizabeth, 1562. Foreign. Ed. 1869, p. 29–30).

Лекарите решават, че принцът е твърде слаб, за да му пускат кръв, но му поставят вендузи и пак му дават очистителни. Д-р Везалиус предполага, че пациентът има вътрешен кръвоизлив и препоръчва да се направи трепанация на черепа, но някои от неговите колеги не се съгласяват с това и се стига до компромисно решение — да ругинират, тоест да остържат черепа, за да отстранят забралите тъкани.

Така дон Карлос все още се намира в много тежко състояние. Налага се близките му да доведат в болничната му стая известен мавърски лекар от Валенсия — Пинтарет, който намазва раната с някакви мехлеми. Но „раната отива на зле, защото черният мехлем така я изгаря, че черепът на принца става мастиленочерен“, и Пинтарет е изгонен. Започват молитви за изцелението на принца, светите мощи от църквите са изнасяни пред богомолците и както съобщава сър Томас Чаланър, „състояха се тържествени религиозни шествия, в които участваха всички монашески ордени в страната и на които се носеха изображения на Дева Мария и на светците“. Като последна мярка са донесени тленните останки на един блажен монах, Фра Диего, който е тачен за неговата святост и е спечелил славата си като проповедник на християнството на Канарските острови. Тялото на светия монах престоява цяла нощ в леглото на принца.

Въпреки всичко смъртта на принца се очаква до дни. „Бледото му лице, казва на флорентинския посланик племенникът на папата, граф Анибале д’Емпс, говори само за едно — за приближаването на смъртта“. Кралят не крие своята дълбока и искрена скръб — очите му са пълни със сълзи. Херцогът на Алба не напуска спалнята на принца дори когато трябва да се преоблече. „Макар че обноските и характерът на принца издават неговата жестокост и враждебност и всички се страхуват от него и го мразят, фактът, че той е единственият законороден син на своя баща ги разнежва, и те изпитват по-силни чувства заради вероятната му загуба“ — отбелязва с присъщия си реализъм Чаланър.