Вивиан Грийн - Лудостта на владетелите

В действителност обаче Хуана е толкова видимо поразена и объркана от неочаквания обрат на събитията, че едва ли знае как да се възползва от тях. Макар че първоначално се отнася със симпатия към въстаниците, в крайна сметка тя ги изоставя.

След поражението на въстаническите войски при Вилялар на 23 април 1521 г., Хуана се връща в своята гробница за живи, каквато представлява Тордесиляс и където е осъдена да прекара оставащите ѝ тридесет и четири години живот, без да ѝ се разрешава да напуска дори двореца. „Уважението, с което са се отнасяли към нея в мое отсъствие, я е направило толкова арогантна — отбелязва маркиз Дения, — че всички без изключение са имали проблеми с нейното поведение.“ А Хуана продължава да се отнася с безразличие към всичко, което я заобикаля, включително и към самата себе си. Най-накрая дъщеря ѝ Катерина също я напуска — при това без последствия от дългото си съжителство с нея, — за да се омъжи за своя братовчед крал Жоао III Португалски. Така затворената кралица продължава да потъва в измисления свят на фантазиите, характерни за маниакалната депресия. Вече дори утешението на религията не е достатъчно, за да укроти и приласкае нейния неспокоен дух. „В навечерието на Коледа — съобщава Дения, — когато в църквата се извършваше Божествената служба, тя пристигна, за да отведе инфантата (Катерина), която вземаше участие в месата, и се разкрещя, че олтарът, и всичко, което се намираше по него, трябва да бъдат махнати.“ Безразличието и дори враждебността на Хуана към религията води до подозрения, че тя е жертва на вселилите се в нея пъклени сили. Самата тя твърди за себе си, че е обградена от зли духове. Описва портрета на някаква призрачна котка, която е погълнала душата на нейната майка, разкъсала е на парчета тялото на баща ѝ и сега чака в засада, за да разчлени и нейното тяло. Светият старец йезуит Франсиско Борха заварва кралицата с много объркан ум, през последните години от живота ѝ.

Точната диагноза на нейното заболяване е проблем за историците. Някои от тях смятат, че кралицата никога не е била луда, а просто става беззащитна жертва на малтретирането, на което е подложена от съпруга, баща си и дори от страна на сина си. Други са на мнение, че Хуана страда от пристъпи на шизофрения, но по-вероятно тя изпада в потиснатост, която постепенно се превръща в хронична маниакална депресия.

Кралицата умира на Разпети Петък 87 87 13 април. — Б.пр. 1555 г., ненавършила седемдесет и шест години. След нейната смърт Карлос съобщава на брат си Фернандо, че умът на майка им на смъртното ѝ легло се е прояснил и тя е призовала Спасителя в предсмъртния си час. Макар че Хуана никога не упражнява реално своята власт, принадлежаща ѝ като кралица на Кастилия, нейната лудост има непредвидими последствия за хода на световната история, тъй като именно това обстоятелство прави възможно идването на власт и продължителното управление на сина ѝ Карлос 88 88 Карлос I като крал на Испания и Карл V като император на Свещената Римска империя. — Б.пр. . Ако Хуана беше кралица на Кастилия до смъртта си през 1555 — годината, в която Карлос се отказва от императорската си титла, и само година преди той да се откаже и от испанския престол, европейската история можеше да претърпи съвсем различно развитие. По-малкият брат на Карлос можеше да стане крал на Арагон, а несигурният съюз между отделните испански кралства можеше и да се разпадне. Освен това испанските или по-точно кастилските човешки и материални ресурси нямаше да бъдат разпилени в поредица от имперски войни, които само частично обслужват интересите на тази страна, защото, ако Арагон гледа към Италия и Средиземноморието, основните интереси на Кастилия са насочени към богатите, непрестанно разширяващи се и все още частично неизследвани земи на Америка. Тези предположения, разбира се, са чисто спекулативни, за разлика от това, което става в действителност: една жена умира в Тордесиляс, без някога да изпита удоволствието от държавната власт, която ѝ принадлежи по право, но която ѝ е отказана заради нейното умопомрачение.

При други обстоятелства, но по същите причини, правнукът на Хуана — дон Карлос, също е лишен от властта, която му се полага и която очаква да получи като престолонаследник на испанската империя. Но историята на дон Карлос е много по-различна от тази на прабаба му и поради това привлича вниманието както на неговите съвременници, така и на следващите поколения. Тя става неразделна част от така наречената Черна легенда (leyenda nigra), чрез която неговите противници се опитват да очернят името на бащата на дон Карлос — крал Фелипе II, за който се пускат слухове, че е тираничен крал, чийто син става жертва на неговата нетолерантност и гняв. Романистите и драматурзите са силно привлечени от темата. В своята драма „Фелипе ІІ“ Алфиери използва конфликта между баща и син — дон Фелипе и дон Карлос, за да изобрази борбата между доброто и злото, силите на мрака и на светлината, между идеите на либерализма, които той вижда — макар че греши — въплътени в образа на дон Карлос, и тези на деспотизма, представлявани от Фелипе II. Шилеровият „Дон Карлос“ — звучащ по-задълбочено със своите трагически полутонове — представя Карлос като привърженик на либералния протестантизъм и безнадеждно влюбен в своята красива и възвишена мащеха, Елизабет дьо Валоа, третата съпруга на Фелипе II. Тяхната жертва — защото в пиесата и двамата са екзекутирани по заповед на жестокия владетел — е представена като жертва в името на любовта и свободата.