Вивиан Грийн - Лудостта на владетелите

Ако Шарл VII страда от наследствено увреждане на нервната система, неговото общо здравословно състояние все пак е добро до последното десетилетие на управлението му, независимо от развитата невротична антропофобия. От края на 50-те години на петнадесети век обаче кралят започва да боледува, краката му подпухват и го болят, а от тях източват гной; устата и челюстите му са засегнати от особен вид инфекция, от кожни язвички, абсцеси, вероятно и от остеомиелит. Всичко това може да бъде разглеждано като съвкупност от вторични симптоми на някакво венерическо заболяване, може би сифилис.

Шарл VII е лишен от престолонаследие от баща си през 1421 г. Самият той е в доста обтегнати отношения със собствения си син и наследник, Луи XI. Наистина трудно могат да бъдат открити кралски фамилии, които да са по-нещастни от тази на Валоа във Франция. За това, че и Луи XI наследява някои от невротичните проблеми на баща си, също могат да бъдат приведени доказателства. Независимо че е способен владетел, който твърде успешно върви по стъпките на баща си при възстановяване на авторитета на кралската корона, Луи също е невротик и също страда от фобии, които донякъде се обясняват с атмосферата във френския кралски двор по негово време, напомняща тази в съветския Кремъл, но може би и с неговата наследствена обремененост към този вид неразположения. Луи се проявява като интелигентен, хитър и опитен мъж, но е прекалено суеверен. Има слаба физика и страда от някаква кожна болест, което го кара да се страхува, да не би да е прокажен. Съществуват догадки, че вероятно е получавал и епилептични припадъци. Според известния френски историк Шарл Пти-Дютайи, кралят е:

„Невропат, чието нервно разстройство намира израз в лекомислените му приказки, които не щадят никого и за които той понякога е принуден скъпо да плаща. В други случаи това негово страдание се проявява в неудържимо желание за движение, което го тласка към продължителни ловни експедиции, твърде изтощителни за антуража му и превръщащи се в пътуване през цялата страна с прекалено голяма скорост. Той е винаги превъзбуден, подозрителен, винаги иска лично да се погрижи за всичко и си вре носа и в най-незначителните работи.“ (C. Petit-Dutaillis — in: The Cambridge Medieval History, vol. VIII, pp. 274–275).

Подобно на своя баща, Луи XI съчетава „много хора в една личност“, защото представлява истинска сплав от противоречия: мрази формалностите, но се държи на разстояние; жесток, но способен на истинско приятелство; страхлив, но същевременно и много смел. Особеностите на неговия характер, склонността му към измама, заради която си спечелва славата на ненадминат паяк, нежеланието му да се облича като крал и да се наслаждава на капаните, които е способна да залага кралската власт, и най-сетне честата промяна на настроението дават основание да се предполага, че той може би страда от лека невроза, която вероятно е наследил от баща си и дядо си. Това твърдение не бива да се приема безусловно, въпреки че е възможно някои особености в характера на сина и внука на Шарл VI да се дължат на неговите гени.

В суровия и мрачен дворец на Тордесиляс горящите факли хвърлят отблясъци по стените на стаята, където в тапицирано с гоблени легло лежи умираща стара жена. Денят е Велики Петък, годината — 1555. Тя е кралицата на Кастилия Хуана, заточена там заради своята лудост в продължение на четиридесет и шест години. Около тринадесет години след нейната смърт, младият ѝ правнук дон Карлос също си отива от този свят след тежко заболяване, сполетяло го в друг замък, където е заточен заради психическото му разстройство по нареждане на баща му Фелипе II. Този замък — Аревало, където е държан под стража принцът, дава подслон и на бабата на кралица Хуана, която е втората съпруга на крал Хуан ІІ Кастилски и която много преди това прекарва дълги години като вдовица и страдаща от деменция стара жена. Тези лични истории по символичен начин илюстрират нервните и психически проблеми, които спохождат в по-голяма или по-малка степен много от членовете на испанската кралска династия през следващите столетия.

Може би, с изключение на Хенри VIII, който страда от психически отклонения, в английския кралски дом не се срещат ментални проблеми чак до внезапните пристъпи на очевидно умопомрачение, засегнали Джордж III. Френските крале от династиите Валоа и Бурбон също не са луди, въпреки че някои от бурбонските принцове изпадат понякога в депресия. На север в Европа шведският крал Ерик XIV получава пристъп на лудост, а психическото равновесие на руските царе Иван Грозни и Петър Велики може да бъде поставено под съмнение. Но единствено испанските крале от Хабсбургската династия и техните наследници — Бурбоните, са истински засегнати от здравословни проблеми физически или душевни, които безспорно имат последствия върху огромната империя, която управляват.