Вивиан Грийн - Лудостта на владетелите

Времето, което му остава обаче е твърде кратко, за да се докаже дали договорът от Троа е стъпил на здрави основи и дали това се е отразило на психическото състояние на болнавия владетел, който между впрочем е в един от периодите на относително просветление — играе тенис с английския крал, излиза с него на военни експедиции и на ловни походи. Малко по-късно, през пролетта на 1422 г., Хенри V заболява и на 31 август умира, оставяйки за наследник десетмесечния си син Хенри VI. Шарл VI също се разболява от треска през юли 1421 г., но е захранен с огромни количества плодове — към 200–300 портокала (толкова богати на витамин С), както и с нарове, в резултат на което се възстановява. През есента на 1422 г. обаче той отново е на легло с маларийна треска, от която умира на 21 октомври. По време на погребалната церемония в църквата „Сен Дени“ главният английски хералд извиква: „Да даде Господ дълъг живот на Хенри, по Божията милост крал на Франция и на Англия, нашият суверенен господар!“ Но унаследеното от Хенри VI и като психика, и като земи, в крайна сметка се оказва гибелно за него.

Няма никакво съмнение, че шизофренията, която толкова дълго измъчва френския крал Шарл VI, се оказва важен фактор, даже може би най-важният, за безредиците, разделението и лошото управление на страната, характерни за тридесет години от неговото царстване. Трябва да минат много поколения, преди коварните последствия от лудостта на Шарл да бъдат преодолени. По ирония на съдбата, докато Франция се възстановява по време на управлението на двамата непосредствени наследници на престола на Шарл VI — синът му Шарл VII и внукът му Луи XI, Англия при Хенри VI на свой ред изпада в междуособните борби на благородническите фракции, които английският крал няма сили да прекрати и за продължителността на които допринася и собственият му психически срив.

Може ли обаче да се твърди, че Шарл VII и Луи XI са генетично предразположени към лудостта, от която страда техният баща и дядо? Защото, що се отнася до отмененото право на Шарл VII да наследи баща си на френския престол, юристите без никакви затруднения доказват, че покойният крал не е имал право да стори това. На първо място трябва да се има предвид, че новият френски владетел наследява едно разделено и окупирано от англичаните кралство и на първо време не показва особени умения и настойчивост в опитите си да реши тези проблеми. Благодарение на няколко ловки политически хода и на силната вълна на родолюбив ентусиазъм, свързана с полумистичната и полупатриотично настроената Жана д’Арк — едно странно и енигматично младо момиче, а може би дори травестит, както и не на последно място благодарение на измяната на бургундския херцог, който напуска английския лагер, властта на англичаните на френска територия постепенно отслабва, което позволява на Шарл VII да възстанови своя авторитет и да реорганизира управлението на страната.

Макар че новият френски владетел е общо взето успешен крал, има някои особености на неговия характер, които дават известни основания да се предполага, че той наследява нестабилната нервна система на баща си. Френският изследовател Етиен Паские пише през 1621 г., че кралят трябва да е бил луд. Биографът на Шарл VI от деветнадесетото столетие, Френ дьо Бокур, казва, че кралят сякаш „събира няколко души в една личност“. „Неговите малки, вдълбани в лицето като на гризач очи, големият му, подобен на патладжан, нос, плътните чувствени устни и нездравият му тен — коментира портрета му в Лувъра Малкълм Вейл — изключва прототипа от кралските особи с по-фин външен вид.“ Неговият характер като че ли вярно отразява портрета му. Той е несимпатичен, непоследователен, капризен, безотговорен, мнителен, злопаметен и сластолюбив. Казват, че неговата похотливост е толкова изявена, че граничи с приапизъм. Дворът също не се слави с добра репутация. Хронистът Шастлен твърди, че любовницата на Шарл VII, Аниес Сорел, лично измисля „всички онези неща в костюмите, които подтикват към разврат и разпуснатост на нравите“. Тези обвинения е принуден да повтори и разшири и Жан Жювенал де-з-Юрсен, когато през 1445 г. прави следния коментар: „Можеха да се видят женски гърди и техните зърна и дълги кожени шлейфове, и колани за жартиери, и какво ли още не.“

Но това, което без съмнение свидетелства за не напълно уравновесената психика на краля е неговата мания за опасност. Подобно на Джеймс I Английски, той се страхува да не бъде извършено покушение срещу него — опасения, които не са напълно лишени от основание в условията на коварства и насилия, характерни за френския кралски двор, в който той е отгледан и възпитан. Той със сигурност не може лесно да забрави за бруталното убийство на бургундския херцог на моста в Монтро, за плана на което сигурно е знаел. Така Шарл VII развива фобия от мостове. „Той не смееше да се качи на платформа или да мине по дървен мост, освен ако не е напълно безопасно“ — твърди Шатлен. През октомври 1422 г. една платформа наистина се срутва, когато кралят е с двора си в Ла Рошел. По-късно той поръчва да се отслужи специална благодарствена меса в църквата „Сент-Шапел“ в Бурж, за да бъде отбелязан случаят, „когато Господ ни запази от опасността, на която бяхме изложени в Ла Рошел, където паднахме от горния етаж на залата на долния.“ Някои от прислугата наистина загиват, както и господарят на Прео, а самият крал е сериозно наранен.