Вивиан Грийн - Лудостта на владетелите

Сенатското решение за умопомрачението на Тиберий се смята от учените за недостоверно и за политически ход, продиктуван от неговия наследник на престола, с цел да бъде осигурено отстраняването на Тиберий Гемел. Това, разбира се, не е невъзможно, но също така не можем да сме сигурни, че менталното здраве на император Тиберий не е било поставяно под съмнение, особено през последните години от управлението му. И това предположение остава в сила, въпреки че не могат да бъдат намерени достатъчно доказателства за хипотезата, изказана от един германски учен, че всъщност Тиберий е бил шизофреник. По-вероятно е бил психопат и испанският психолог и историк Грегорио Мараньон откри корените на този здравословен проблем на императора в натрупалата се у него обида от личните и политическите неуспехи, с които той се сблъсква. Докато расте и се възпитава, се чувства несигурен в живота на изгнаник, който води неговото семейство, преди да бъде реабилитирано. Макар че според някои сведения обича първата си съпруга, Тиберий си остава самотен и интровертен тип, неспособен да дарява и да се радва на топли чувства. Неговият осиновител Август не го харесва, а колкото повече расте, толкова повече трупа неудовлетворение от властната си майка. Освен това завижда на Германик и не се противопоставя на избиването на роднините си, с изключение на Гай Калигула. Вероятно би желал синът му Друз да го наследи на престола, но посреща без особено вълнение вестта за неговата смърт. След това Сеян, на когото възлага цялото си доверие, го предава. Не трябва да се учудваме, че в старанието си да избяга от униженията и страховете на реалния живот, той намира, макар и временно убежище в перверзното си воайорство на остров Капри. В чисто човешки план на него му липсват както топлите отношения с предани приятели, така и истински врагове, за да се чувства по-удобно и по-уверен в себе си. В крайна сметка той си остава един огорчен и нещастен човек. Може да се каже, че поведението му не е напълно нормално, но всъщност е на границата, която днешната наука нарича „синдром на граничното състояние“. „Той все пак не е луд, но и не е напълно нормален“ — пише споменатият по-горе специалист Мараньон (G. Maranon, Tiberius). Макар че не разполагаме с достатъчно данни, за да квалифицираме Тиберий като истински психопат, все пак в поведението му се забелязват психопатични прояви.

Подигравките, с които са посрещнати тленните му останки, са в ярък контраст с ентусиазма, съпровождащ приветствията към неговия наследник на престола, император Гай, известен повече със своя прякор Калигула, даден му поради това, че като дете обича да носи римските военни обувки (caligae), докато е с баща си в поредния военен лагер. Старият император представлява възрастен саможивец на седемдесет и осем години. Калигула пък, за разлика от баща си Германик, не блести с физически качества. Той е висок и блед, с източени крака, преждевременно оплешивял и толкова чувствителен към окапалата си коса, че често пъти заповядва на хората с хубави коси около него да си обръснат главите. Калигула е плешив и с прекалено окосмено тяло, дефект, към който той е също толкова чувствителен, както и към плешивостта си. Дори само едно неволно споменаване на някакви „дългорунести кози“ може да има опасни последствия. Но макар да не блести с красивата си външност, Калигула поне е млад и енергичен 29 29 за разлика от Тиберий. — Б.пр. . А това, поне за момента, обещава на римляните едно по-добро бъдеще.

Ако трябва да бъдем справедливи към управлението на император Калигула, трябва да кажем, че той все пак успява да постигне нещо. Започва властването си с добро, като облекчава някои от непопулярните мерки, въведени от Тиберий. Политиката му и поведението му към околните в много отношения показва здрав разум и дори известна политическа разсъдливост. Съвременните историци се опитват, както и в случая с Тиберий, до известна степен да го реабилитират. Според английския му биограф Дейкър Балсдън доста неща могат да бъдат казани в негова подкрепа и, присъединявайки се към мнението на германските изследователи Х. Улрих (1903) и М. Гелцер (1918), той напълно отхвърля обвиненията, че Калигула е бил луд. Вместо това смята, че епизодите от живота на императора, за които се мислеше, че са доказателство за неговото умопомрачение, са просто „недобре развити (и доста неприятни) страни от неговия характер“ (J.P.V.D. Balsdon, The Emperor Gains). Независимо че обикновено свръхразвитите черти от характера представляват симптомите на лудостта, горепосоченото заключение все пак не е особено радостно.