Вивиан Грийн - Лудостта на владетелите

Между жизнения път на Мусолини и този на германския диктатор Хитлер съществува поразителна прилика. И двамата страдат от ограбеното си детство и униженията, понесени през юношеските години. И двамата превръщат в цел и намират философски смисъл във воденето на войни. Възползвайки се от благодатната почва на икономическия хаос и политическата безпомощност, те хвърлят семената на нов обществен ред за своите народи. И Хитлер, и Мусолини са в лошо здравословно състояние, ставайки все по-опасни с поведението си.

Английският историк А. Дж. Тейлър пише по повод на Хитлер, че „неговите действия са напълно смислени“, а министър-председателят Невил Чембърлейн, който се среща с Хитлер на 7 септември 1938 г., споделя: „Хитлер не показва никакви признаци на лудост, но е много възбуден.“ Не такова впечатление обаче оставя Хитлер у други хора, които са го познавали. Още през 1930 г. сър Робърт Ванситард го описва като „полулуд и опасен демагог“. Осем години по-късно английският посланик, сър Невил Хендерсън, го нарича „мистик, психопат или луд; може би едно от тези три неща, може би две от тях, а може би и трите заедно“. През лятото на 1942 г. Албърт Спиър казва, че Хитлер „често прави впечатление на умствено увреден човек“.

Ясно е, че подобно на Мусолини — само че в неговия случай това е много по-добре изразено — Хитлер има нерадостно детство, расте в неподходяща среда и юношеските му години не са леки, с което може да се обясни това, което впоследствие води до неговите психични проблеми. Баща му Алоис работи като старши митнически инспектор, държи строго на дисциплината и е заклет пушач. Може би на това се дължи ненавистта на Хитлер към пушенето през целия му живот. Между бащата и сина така и не възникват близки отношения. Независимо че се слави като женкар, през 1885 г. Алоис се жени за Клара Пьолцъл, която е с двадесет и три години по-млада от него. Четири години по-късно, през април 1889, синът им Адолф идва на бял свят. Като не среща топли чувства у своя съпруг, Клара намира утеха в своята католическа вяра. Животът ѝ е нещастен и тя намира известна компенсация само в силната любов на сина ѝ към нея. Смъртта на Клара през 1907 г. от рак на гърдата — четири години след кончината на нейния съпруг — е тежък удар за младия Адолф. Той си остава самотник през целия си живот и въпреки любовната връзка с една негова племенница — завършила с нейното самоубийство — и по-късно с Ева Браун, в обкръжението му липсват много близки жени.

В детството си Адолф е доста саможив и поради това на практика няма истински приятели, нещо, което компенсира с образите, породени в съзнанието му. Службите, които посещава в църквата на майка му и където пее като хорист, оставят у него незаличим спомен не толкова със съдържанието си, колкото с магията на церемониите по време на Светата литургия. „Обичах да се опивам от величието на църковните служби“ — споменава по-късно той. Може би тогава в душата му са посети семената на известната негова страст към пищност и церемониалност, която придава на нюрнбергските партийни сборища 214 214 на неговата Националсоциалистическа германска работническа партия, провеждани всяка година в едноименния град между 1934 и 1938 г. — Б.пр. такъв дълбок религиозен (макар и езически) символизъм. В училище Хитлер се проявява като заядлив и своенравен. Може да се спори по въпроса дали желанието му да получи реабилитация за лишенията в детството отчасти са го тласнали към ролята, която изиграва за един свят, така жесток към него в ранните му години.

Така или иначе, Хитлер си остава незрял и някак с детинско поведение дори в зрелите си години. Повече умее да общува с деца и с животни, отколкото със свои връстници, сред които понякога се чувства неловко. В предпочитанията си също се проявява като дете: обича сладки и шоколадови бонбони (пие чая със седем лъжички захар), обича да ходи на цирк и на кино, като любимите му филми са „Снежанка и седемте джуджета“ и „Кинг Конг“. Хитлер обича да чете книги за американските каубои и индианци, особено приключенските романи на Карл Май — германеца, писал за земите на Америка, които никога не е виждал. Други навици, които придобива още от детинство, не се променят през целия му живот. Фантазиите на детската възраст вълнуват неговия ум и когато пораства.

Като юноша Адолф вижда света около себе си като тъжно и враждебно място. След смъртта на майка му се премества да живее във Виена, където си докарва някакви, макар и нередовни, доходи като продава картините, които рисува. Макар че в творбите му се забелязват известни художествени дарби, те не са достатъчни да му осигурят достъп до местното рисувално училище, което е поредното унижение за младия човек. В един период той изпада в немотия и стига дотам, че започва да живее в общежитие за бездомни сред отрепките на обществото.