Вивиан Грийн - Лудостта на владетелите

Ако на един човек му се повтаря по сто пъти на ден, че е гениален, все някога ще повярва в своята безгрешност. Такъв е случаят и с Мусолини, както впрочем и с повечето от неговите колеги диктатори. Майки подават рожбите си, за да получат благословията на Дуче. Говори се дори, че той спрял спускащата се от планината Етна лава благодарение на силната си воля. Един новостроящ се град е кръстен на Мусолиния. Диктаторът се смята равен на Наполеон или дори на Исус Христос. Освен това е отличен актьор и успява години наред да прикрива големите си физически и психологически недостатъци.

Можем да се запитаме колко значими са тези недостатъци. Някои смятат, че подобно на тираните преди него Мусолини е болен от сифилис, с който се заразява още докато учи през 1905–1906 г. в Толмецо, на австрийско-италианската граница, тоест четири години преди Паул Ерлих да открие лекарство за сифилиса въз основа на органичните съставки на арсеника. Много по-късно външният министър на Италия, граф Чано, и шефът на полицията ще се питат дали централната нервна система на Дуче не е увредена от сифилиса, с което биха могли да бъдат обяснени некомпетентните му решения. Тестът Васерман обаче, на който Мусолини се подлага, е отрицателен. Въпреки това здравето на диктатора непрекъснато се влошава и без съмнение оказва влияние върху политическите му решения. Но ключът за разбирането на Мусолини е не толкова в особеностите на неговата физика, колкото на неговото съзнание.

Както посочва британският му биограф, Денис Мак Смит, Мусолини „не е луд, който просто се опитва да впечатлява околните като силен човек“. (Denis Mack Smith, Mussolini. London, 1981.) В този негов „силов“ комплекс има елементи, които го отвеждат в ничията земя на умствено увредените. Мегаломан или параноик, той страда от патологична форма на нарцисизъм и самолюбие. „Първата му грижа е Мусолини, втората — фашисткият режим, а на трето място идва Италия“ — коментира английският посланик в Италия по онова време. Липсата на съвест, скептичните му представи за човешката природа, неговата жестокост и вътрешната му самота показват най-малкото, че диктаторът притежава някои от чертите на типичен психопат.

Прекомерното му чувство за собствената му значимост се разраства все повече и очевидно представлява компенсаторен механизъм за дълбоко прикриваното чувство за малоценност и несигурност, останало от детската и юношеската му възраст. Той е роден на 29 юли 1883 г. в Предапио, селце в областта Романя. Баща му е местният ковач — мързелив човек, който работи само когато му се прииска; един от първите социалисти в страната, антиклерикално настроен, женкар и алкохолик. За разлика от него майката на Мусолини е ревностна католичка, която изкарва прехраната на семейството. По-късно тя ще се превърне в култова фигура за Италия и учениците ще пеят в нейна чест химна „Felix Mater“ („Щастлива майко“). Семейната среда несъмнено е безрадостна, макар Мусолини, подобно на Хитлер, да е склонен доста да преувеличава лишенията, от които страда в детството си. Така или иначе, в дома, в който израства, цари студенина и несигурност. Училището не предлага на малкия Бенито компенсации за това, което го очаква у дома, тъй като редът в школото, което посещава във Фаенца и което се ръководи от религиозен орден, е строг и суров. А Бенито е буен и недисциплиниран ученик. За съучениците си той е истински грубиян. „Спечелеше ли бас — спомня си един от неговите съвременници — той искаше повече от това, на което се беше обзаложил, а ако загубеше, се опитваше да се размине с плащането.“ Веднъж по време на вечеря той намушква свой съученик в пристъп на гняв и е изключен от училището.

С възмъжаването си Мусолини е малко по-обнадежден за бъдещето си. Домашното му възпитание го прави социалист и антиклерикал. Успява да си осигури диплома за завършено образование и временна работа като учител. След това се премества в Швейцария, вероятно за да избегне повиквателната за редовна военна служба. Прекарва там две години в оскъдица и попада в полицейските архиви на страната заради радикалните си социалистически идеи и като „импулсивен и много агресивен човек“. Понеже е женкар като баща си, той има малко истински приятели. За някои той не е напълно нормален.

Избухването на Първата световна война за Мусолини, както и за Хитлер, е път към спасението. Изоставяйки марксистките си убеждения, младият италианец става прекалено голям патриот и отново подобно на Хитлер се издига до ранга на ефрейтор, преди да бъде ранен и да остане инвалид през 1917 г. Войната изпълва неговото съзнание с патриотичен плам и с дълбоко презрение към италианските политици на власт. Следвоенното недоволство и несигурност поощряват политическите му амбиции и разрастването на патологичната му агресивност.