Вивиан Грийн - Лудостта на владетелите

Самият кралски лекар и ординарец е твърде противоречива личност. Той е политически амбициозен и същевременно е изпълнен с просветителски рационализъм. Постепенно Щруензее установява контрол върху впечатлителния крал на Дания, чиято склонност към шизофренни прояви с всеки изминал ден става все по-видима. Веднъж лекарят споделя пред Каролина Матилда: „Кралят ще се нуждае от някого, който да го направлява, и в мой интерес е това да бъде Ваше Величество.“ Отначало изглежда, че Кристиан е напълно подвластен на Щруензее. По негово настояване кралят освобождава дотогавашните си съветници и поставя Щруензее начело на личния си кабинет, а за негов помощник определя Еневолд Брант. Тогава Щруензее осъществява многобройни реформи, които напълно преобразяват всички аспекти на живота в страната — премахват цензурата и засягат корпоративните интереси на чиновниците, хазната и Църквата. На практика той провежда политика на пестеливост, ограничава разходите за издръжка на двора и отменя близо петдесет религиозни празници. При това положение няма как срещу този министър, който се перчи с току-що спечеления от него пост и живее в разкош с прислуга в бяло-червени ливреи, да не се надигне враждебна реакция.

Възможността Щруензее да въведе несъмнено далновидни, макар и непопулярни реформи в социалния, икономическия и религиозния живот в Дания, се основава изцяло на абсолютизма на датската корона. Докато е подкрепян от Кристиан, неговият министър е практически неуязвим и той наистина се мисли за такъв. Настанява се на партерния етаж на двореца „Кристианборг“ и е назначен за „Директор за молбите“ — пост, който му дава върховна власт над всички министерства в държавата, чиито титуляри имат право да влизат в общение с краля само с писмени молби. На 15 юли 1771 г. Кристиан подписва декрет, с който определя Щруензее за „министър на личния кабинет на краля“ и придава на неговите заповеди „същата законова стойност като на собственоръчно подписаните от него, поради което те трябва незабавно да бъдат съблюдавани“. Сама по себе си зависимостта на Кристиан от Щруензее може да се смята за признак на неговото слабоумие.

Но при тази ситуация влошаващото се психично здраве на монарха се превръща в основен препъникамък. Той става жертва на халюцинации. Понякога се съмнява в собственото си потекло, смятайки, че е плод на любовната връзка на майка му с лорд Станхоуп. Друг път твърди, че е син на краля на Сардиния или на един от съветниците във френския парламент, с когото се е запознал в Париж. Не по-малко налудничаво звучат предположенията му, че негова майка е императрицата на Русия или че даже собствената му съпруга е негов родител. Понякога кралят се мисли за сменено дете, поставено на мястото на истинския принц след раждането му. Фредерик V всъщност не му бил истински баща и макар Щруензее да се опитва да го убеди в противното, посочвайки неговата очевидна прилика с дядо му Кристиан VI, той въпреки всичко настоява, че не е законният владетел на страната. Веднъж стига дотам, че започва да фантазира как Кралският съвет един ден ще обяви неговата нелегитимност, което решение вероятно ще бъде предшествано от гръмотевица или даже от земетресение. Макар че е дълбоко загрижен и страстно защитава кралската си власт, Кристиан заявява, че няма никакво желание да бъде крал, че кралските задължения му тежат, и по време на своята обиколка в Европа, когато се намира в Антверпен, предлага на Щруензее да избяга заедно с него.

По онова време кралят все още е обзет от манията за перфектна физика и използва всички методи, за които се сети, за да заякне: мачка и удря тялото си, като го подлага на всевъзможни въздействия, за да го направи твърдо като мрамор и неуязвимо за удари с меч или за огнестрелно оръжие. Според него истинският мъж трябва с готовност да излага тялото си на физически мъчения, а даже и на изтезания. Затова кралят се упражнява в скок на височина и в бягане из градините на двореца по всяко време на денонощието; блъска ръцете и дори главата си в стените, докато се облее в кръв. Понякога разтрива корема си със сняг, лед или барут, а друг път допира горящи съчки до кожата си.

Развинтеното въображение на Кристиан взема опасни размери и той започва да търси наслада в един своеобразен калейдоскоп от фантасмагории, поставяйки акценти чрез прояви на реално или въображаемо насилие. Отдушник за агресивните си наклонности кралят намира в чупене на прозорците на собствения му дворец и в трошене на мебелите в официалните зали. На 20 юни 1771 г. граф Ранцау пише на Галер: „Тази сутрин кралят се разхождаше с младите си приятели. Тъй като в покоите му вече няма никакви мебели, той е принуден да посещава съседните стаи, които са все още обзаведени. Днес той обиколи всички стаи, в които бяхме настанени ние, като отваряше вратите и надникваше вътре. Всичко това завърши с откачането на два прозореца от пантите и хвърлянето им на двора. Да се чуди човек да плаче ли, или да се смее. Във всеки случай атмосферата по време на обяда беше заплашителна.“ Обстановката допълнително се усложнява от навика на краля да отлага началото на обяда с няколко часа и често внезапно да става от масата, преди той да е завършил. Прислугата е инструктирана да се опитва да удържа краля на стола. Във вандалските буйства на Кристиан му помага чернокожият паж Моранти — родом от датската колония в Голд Коуст, и неговата приятелка, с които един неделен ден той изхвърля мебелировката на една от стаите на двореца „Хиршолм“ от балкона. Едвам го удържат да не се нахвърли върху Моранти и върху кучето си Гурман, към което наистина е привързан, за да не ги метне и тях на двора. Младият монарх много обича да се бие с Моранти, да се търкаля с него по земята, да го удря и дере, защото самия той рядко яде бой, освен когато не пожелае това.