Вивиан Грийн - Лудостта на владетелите

За късмет на империята, макар че през повечето време короната е обект на стремежите на жадни за власт генерали, броят на душевноболните императори не е голям. Въпреки това през първата половина на първото столетие след Христа и в края на второто, Римската империя е в ръцете на психично разстроени хора, които до известна степен могат да бъдат наречени луди. Така императорите от Юлиево-Клавдиевата династия, на които Нерон е последният представител, носят белега на наследеното по генетичен път разстройство — както по отношение на своя темперамент, така и въобще на здравето си, който белег поради стреса, причинен от абсолютната им власт, с течение на времето става все по-видим. Основоположниците на династията — Юлий Цезар и неговият племенник Октавиан (известен повече с придобитата малко по-късно титла Август), не могат да бъдат смятани по никакъв начин за психически неуравновесени. Но наследникът на Август — осиновеният от него Тиберий, или е бил психопат, или поне се проявява като страдащ от подобни психични проблеми. Сред неговите наследници Гай или Калигула, както по-често се нарича, преживява периоди на умопомрачение, последвали едно сериозно боледуване през 37 г. сл.Хр. Клавдий пък без съмнение е невротик, а Нерон със сигурност показва симптоми на психическа неуравновесеност. Втората група императори — Комод, Каракала и Елагабал, които управляват в края на втория и началото на трети век след Христа, са почти всичките млади мъже със скромен политически опит, чиито качества очевидно не отговарят на висотата на задачите, с които управлението на империята ги натоварва. Освен това те направо се главозамайват от огромната власт, с която се сдобиват. Разтуха от това напрежение те търсят в угаждане на всевъзможните си капризи, разгулен живот и тиранично потисничество, което ги води до ръба на загубата на разсъдъка, а вероятно и отвъд него, което става причина и за насилствената им смърт. Управлението на посочената група императори по категоричен начин илюстрира различните, макар и съвпадащи понякога симптоми, които предшестват умопомрачението и които имат ужасяващ ефект поне за част от поданиците на империята.

За да разберем по-добре положението, трябва да се върнем малко повече от едно поколение назад във времето преди установяването на имперско управление, когато в Рим се разделят с републиканските традиции, определяли в продължение на няколко века управлението на държавата. Тези традиции задълго остават лелеян идеал за римските интелектуалци и съдържат в себе си зародиша на римската имперска система. При полагането на основите на тази система се откроява страховитата фигура на Юлий Цезар — великия пълководец, който в битката при Фарсал отстранява от властта съперника си Помпей и който покорява Галия и нахлува чак в Британия. Макар че притежава фактически едноличната власт в държавата, той никога не получава официално титлата император от сенаторското съсловие, отнасящо се с подозрение към неговите амбиции. Освен това той не доживява до момента, когато биха могли да бъдат направени съответните конституционни промени, узаконяващи новото положение в управлението на империята. Все пак титлата пожизнен диктатор, която той получава и която запазва до края на живота си, е фактическо потвърждение на неговото авторитарно по форма и монархично по същността си управление.

След неговата смърт изниква въпросът: на кого ще се падне невероятната му власт и огромните му владения. Защото Цезар е пълен с енергия и когато става дума за женските прелести. Той често отсъства от брачното си ложе и впоследствие става жертва на уловките или на чара на египетската царица Клеопатра, от която има син на име Цезарион. Освен това е достатъчно широко скроен в сексуалните си предпочитания, за да ухажва и войнствения цар на Витиния Никомед, в чиято „царица“ после се превръща. „Цезар завладя Галия, а Никомед — Цезар. За всеки мъж той се превръщаше в съпруга, а за всяка жена — в неин съпруг“, казвал Гай Курион Стари за него според текста на Светоний („Дванадесетте цезари“, гл. I). Цезар има само едно законородено дете — дъщеря му Юлия, и затова осиновява за свой наследник племенника си Октавиан, който успява да се домогне до властта след смъртта на осиновителя си. В голямата морска битка при Акциум през 31 г. пр.Хр. войските на Октавиан побеждават обединените сили на Марк Антоний и Клеопатра (които се самоубиват). За четири години Октавиан успява да установи еднолична власт — принципат, и получава титлата Август като първи от една дълга поредица римски императори, управлявали до 476 г. сл.Хр. западната половина на империята, а на Изток още по-продължително време — чак до падането на Константинопол в ръцете на османските турци през 1453 г. сл.Хр.