Дмитрий Волкогонов - Триумф и трагедия (Политически портрет на Й. В. Сталин) [Книга трета]

Между другото в постановлението е поставен и въпросът: „Защо обаче тези хора не се обявиха открито против Сталин и не го отстраниха от ръководството?“ По-нататък следва констатация, която може би е обективна, макар и непоносимо горчива: „Всяко обявяване против него в тези условия нямаше да бъде разбрано от народа и въпросът тук изобщо не е до недостиг на лично мъжество. Ясно е, че всеки, който би се обявил в тази обстановка против Сталин, не би получил поддръжка от народа.“ Хрушчов и Президиумът на Централния комитет не искат да признаят, че е трябвало да се действа против Сталин значително по-рано, още когато Ленин се обръща към партията с такова предложение. Като се премълчава това и се оневинява партията за диктаторството на една личност , въпреки всичко в постановлението е отбелязано, че „съветските хора познаваха Сталин като човек, който действа винаги в защита на СССР срещу машинациите на враговете и се бори за делото на социализма. Понякога (?! — б.а. ) е използвал в тази борба недостойни методи и е нарушавал ленинските принципи и норми на партиен живот. В това се състои трагедията на Сталин (?!! — б.а. )“. Оказва се, че всички тези нарушения са били трагедия само за Сталин, а не за народа… „Ще бъде груба грешка от факта за наличието в миналото на култ към личността — отбелязва се по-нататък в постановлението — да се правят изводи за някакви изменения в обществения строй в СССР или източникът на този култ да се търси в естеството на съветския обществен строй. И едното, и другото е абсолютно неправилно, тъй като не отговаря на действителността и противоречи на фактите.“

Когато човек чете постановлението, започва да мисли, че след като на 25 февруари 1956 г. е водил дуел с призрака на Сталин и е нанесъл първото, но смъртоносно поражение на поваления кумир, Хрушчов се е изплашил от победата си. Неслучайно Централният комитет и официалният печат пазят пълно мълчание по повод на „секретния“ доклад, сякаш целта им е била да спестят на народа идеологическите му сътресения. Обаче с доклада са запознати ръководителите на делегациите на братските партии, а на закрити събрания — и партийната общественост. Това неизбежно довежда до „изтичане“ на информация. Още в началото на юни 1956 г. текстът на доклада се появява по страниците на печата в Съединените щати, Франция и Англия. А у нас, дори след като признават накрая съществуването на такъв документ, официалните партийни органи повече от три десетилетия си даваха вид, че този въпрос никак не е актуален. И едва през пролетта на 1989 г. докладът беше публикуван в „Известия на ЦК на КПСС“. Дългогодишното криене на този доклад от народа свидетелства, че сталинизмът е още жив, за съжаление, той само е променил одеянията си. А нали се смяташе, че партията, именно партията, след като започна да разобличава и развенчава сталинизма, е длъжна и напълно да го отхвърли. Трябваше още в началото на обновяването на обществото ни на някой от конгресите или пленумите да се приеме един дълбоко аналитичен документ, който да отрази пълното и всестранно отношение на комунистите в страната към това чуждо на марксизма явление. Сега сме вече в средата на 1989 г., а такъв документ още няма.

„Второто настъпление“ на Хрушчов срещу Сталин и сталинизма, предприето от него на XXII конгрес на партията, този път публично, открито, само попритисна към стената тоталитарно-бюрократичния начин на мислене и действие. Попритисна го, но не го премахна. След това настъпи продължителен мораториум от четвърт век. Брежнев не се реши да реанимира напълно Сталин и сталинизма, но по съвет на Суслов и на други свои съратници тръгна по друг път: в историята бяха създадени кухини, празнини. Като че ли никакъв Сталин не е имало, никакви злодеяния на сталинщината, нямало ги е хилядите, милионите изтезавани и разстреляни, нямало го е ГУЛАГ. Безполезно е да търсим в енциклопедиите, издадени в ония години, материали за Троцки, Бухарин, Зиновиев, Каменев и много други революционни дейци.

Схемите за излагане на историята, създавани от такива хора като Поспелов (готови да пишат и панегирици за Сталин, и исторически некролози за него), бяха до максимум опростени: все едно че Сталин не е съществувал. Ръководела е партията (дори ако не се е събирала на свои конгреси и пленуми). А дори и да бъде споменат тук-таме, то винаги заедно с други запазени за историята вождове, като един от многото. Но само като извършил „някои грешки“. И XX конгрес, може би един от наистина историческите конгреси, бе натикан дълги години под стряхата на идеологическия мораториум. Създаваше се впечатление, че признаците на сталинизма са тръгнали в тайно контранастъпление.