Дмитрий Волкогонов - Триумф и трагедия (Политически портрет на Й. В. Сталин)

Сталин умираше. Строполил се в столовата на вилата си в Кунцево, той вече не се опитваше да стане, а само повдигаше от време на време лявата си ръка, сякаш молеше за помощ. Склопените наполовина клепачи на вожда не можеха да потулят отчаяния му поглед, обърнат към входната врата. Занемелите му устни потръпваха беззвучно и безсилно. Изминали бяха няколко часа след удара. Но никой не идваше. Най-сетне, обезпокоени от мъртвилото зад прозорците на къщата, влязоха телохранителите му. Но те нямаха право да извикат незабавно лекарите. Един от най-могъщите властелини в цялата човешка история бе лишен от тази възможност. Нужно беше личното разпореждане на Берия. Търсиха го дълго през нощта. Но той реши, че Сталин просто е заспал дълбоко след обилната вечеря. Изплашените лекари бяха доведени при умиращия вожд едва след десет-дванайсет часа.

Фактът, че Сталин умира тъкмо така, е дълбоко символичен. Агонизиралият десетки часове наред вожд не могъл да получи своевременна помощ тъкмо когато било необходимо. Точно той, превърналият се едва ли не в земен бог, който с няколко думи можеше да пресели милиони хора от единия край на страната в другия! Създаденият от него бюрократичен „ред“ бе превърнал в заложник и самия вожд. Гаснещото бавно съзнание на Сталин било все още в състояние да проумее колко закостеняла е съществуващата система на отношения, създавана тъй дълго от него.

Невидимата бразда, отделяща битието от небитието, може да бъде премината само в една посока. Дори вождовете не са в състояние да се върнат. Сталин едва ли е знаел, че за разлика от други исторически личности му предстои не само физическа, но и политическа смърт. За неговите съвременници кончината му била истинска трагедия. Тогава те не са мислели, че именно този човек се отнасял към гибелта на милиони люде само като към една от областите на секретната държавна статистика. След смъртта си Сталин остави на потомците за наследство не само дълго да си изясняват какво е създал, но и ожесточено да спорят около „загадката“ на неговата съдба. Дори оная част от Лениновата фраза, избрана от автора за мото към встъплението — които действително заслужават името на политически дейци, — се смята от мнозина за неприложима по отношение на Сталин. Смъртта не го оправда. Всички негови действия, дела и престъпления са предадени на съда на историята. Митовете се рушат. Но само истината може да ги срине из основи.

Цялата истина за Сталин е знаел само Сталин. Той не обичал полутоновете: или бяло, или черно. Но няма съмнение, че се грижел в биографията му за потомците да господстват светлите тонове. Не знам дали Сталин е подозирал, че в древния Рим е съществувал „закон за осъждане на спомена“. Въз основа на него се постановявало всичко, което не е по угодата на новия император, да премине в забрава. Този закон обаче, както знаем, само подчертава безполезността на опитите да се регламентират спомените у хората. Спомените живеят (или умират) по съвсем други, свои закони. Историята се създава винаги веднага „в белова“. „Чернови“ за нея няма. Преживяното, станалото, преминалото може да се „превърти“ назад като кинолента само в съзнанието, мислено. Сталин разбирал това и полагал големи грижи в неговата „хроника“ да няма ненужни кадри. Хората знаеха за него само онова, което той е искал да знаят.

За съжаление, много подробности, факти и явления избледняват безвъзвратно с времето. А забравата е пропастта на историята. Помислете си: преди нас на Земята са живели 70–80 милиарда хора. И при най-голямо желание в паметта на човечеството не могат да се възстановят дори имената (не съдбите!) на огромната част от тези милиарди призрачни сенки. Пропастта на историята е бездънна. Но през дупките на гигантската мрежа на спомените, обтегната над бездната на забравата, не всичко пропада. Такива хора като Сталин, независимо от отношението към него от страна на живите днес, имат шанс да останат в аналите на цивилизацията докрай. В този смисъл времето е най-добрият биограф. От ден на ден неговата оценка става все по-еднозначна.