Дмитрий Волкогонов - Триумф и трагедия (Политически портрет на Й. В. Сталин)

По-късно Сталин ще свикне с трибуните на конгресите и конференциите. Но положението тогава ще бъде друго: хората ще слушат тихия му спокоен глас в напрегнатата тишина, готова да се разцепи, да избухне в буря от аплодисменти, преминаващи в овации. Но тия речи ще приличат повече на култови заклинания, шепнени от всесилен жрец. Сталин въздига в правило сдържаното си отношение към преките контакти с масите — почти не е посещавал заводи, колхози, републики, не е бил на фронта. Гласът на „вожда“ прозвучава от време на време от самия връх на пирамидата. Долу, в ниското, се вслушват в него с благоговеен трепет милионите. „Вождът“ превръща саможивостта и необщителността си в атрибут на култа, на своята изключителност. За да бъде разбран Сталин, трябва винаги да имаме предвид едно: той е голям майстор в умението си да представя своите грешки, пропуски, престъпления, злокобни черти на характера си за постижения, успехи, прозорливост, мъдрост, постоянна грижа за хората…

В основата на моя анализ и на изводите ми са залегнали Лениновите трудове, партийните документи, материали от много архиви — от Централния партиен архив, Върховния съд на СССР, Централния държавен архив на Съветската армия, Държавния архив към Министерството на отбраната на СССР, архивите на музеи и други. Например, когато разглеждах военната страна от дейността на Сталин, изучих редица интересни, оригинални и непубликувани досега документи от архива към Министерството на отбраната на СССР. Дори първото ми запознаване с резолюциите на Сталин върху военните документи и със спомените на негови съвременници показва, че той далеч невинаги е вярвал в това, което е казвал. Ето един пример. Сталин чете проекта за присъда на военната колегия при Върховния съд на СССР по делото на генералите Д. Г. Павлов, В. Е. Климовски, А. Т. Григориев и А. А. Коробков, обвинени в „антисъветски заговор и умишлено разстройване на управлението на Западния фронт“. „Вождът“ спрял да чете и сухо отсякъл: „Не дрънкайте глупости…“ Веднага задраскали „антисъветски заговор“, „съзаклятнически цели“, „вражеска дейност“ и написали „проявили страхливост, неразпоредителност, допуснали разстройване на управлението на войските“. Макар обвинението да останало пак така несправедливо, а присъдата, произнесена на 22 юли 1944 г., крайно жестока, „вождът“ пред лицето на смъртната за страната и за самия него опасност не желаел повече да „играе“ старата игра на „заговорници“.

Когато се вгледаш в добре запазилите се редове на Сталиновите резолюции, поставяни обикновено с червен или син молив четливо и със замах, започваш да си мислиш: къде се коренят причините за ирационалността, жестокостта и коварството на тоя човек? Може би в религиозната догматична храна, която обилно е поглъщал в зората на живота си? А може би в болезненото му усещане за интелектуална непълноценност, почувствана на партийните конгреси в Лондон и Стокхолм, когато слушал блестящите речи на Ленин, Плеханов, Акселрод, Дан и Мартов? Дали пък тази негова ирационалност, отричане на логиката не извира от ожесточението му, породило се у него още преди Октомври? Та нали цялата му предоктомврийска биография се вмества между семейството, арестите и петте бягства. От деветнайсетата си година той само това правел: криел се, изпълнявал поръченията на партийните комитети, разкарван по арестите, сменял си имената, снабдявал се с фалшиви паспорти, прехвърлял се от място на място… Не се задържал дълго в затворите, бягал и отново се криел. Но мисълта да замине за чужбина никога не се е мяркала в главата му.

Голяма помощ в работата над книгата ми оказаха материалите в „Правда“ от трийсет и повече години насам, списанията „Болшевик“ и „Политработник“, други периодични издания, много от които са излизали само през 20-те години. Както бе посочено, в чужбина има доста книги за Сталин. Част от тях, например трудовете на Джузепе Бофа, Луи Арагон, Ана-Луиза Стронг, са написани, общо взето, от близки до обективността позиции. Но се издават и преиздават десетки книги и от друг характер, имащи за цел да дискредитират „с помощта на Сталин“ идеите на социализма. Сталин едва ли е разбирал това, но неговата практика на дискредитиране на социализма е неизмерими по-опасна от съчиненията на Исак Дойчер, Робърт Тейкър, Леонард Шапиро, Робърт Конкуест и други съветолози. Определен интерес представляват мненията на чуждестранни държавни дейци, срещали се със Сталин — Франклин Рузвелт, Уинстън Чърчил, Шарл дьо Гол, Мао Дзъдун и Енвер Ходжа, — както и някои книжки на Светлана Алилуева, издадени в емиграция.