Дмитрий Волкогонов - Триумф и трагедия (Политически портрет на Й. В. Сталин)

Успях да получа сведения от много лица, срещали се със Сталин или попаднали в една или друга степен във водовъртежа на събитията, предизвикани от решенията на Сталин или на неговото обкръжение.

Много плодоносни за мене бяха разговорите ми с лица от обкръжението на Сталин, с хора, работили в ЦК на ВКП(б), в народните комисариати и в НКВД 11 11 НКВД — Народен комисариат по вътрешните работи. — Б.пр. , с видни съветски военачалници, политически и обществени дейци, с ония, чиято съдба ги е изправяла при различна обстановка лице срещу лице с генсека и чийто живот се е променял по някой път най-трагично от решенията или действията на „вожда“. След публикуването на статиите ми за Сталин в „Литературная газета“ и в „Правда“ получих около три хиляди писма, много от които са ми изпратени от хора с невероятно странна, често пъти и невероятно тежка съдба. През всичките тези години, работейки в архивите и събирайки документи за живота на Сталин, съм срещал много хора, които по един или друг начин можеха да хвърлят светлина върху нови факти и биографични данни. (От общия хор на историята дори отделният глас е важен.) Благодарение на тях може по-дълбоко да се почувства историческата ретроспекция, да се чуе гласът на отишли си отдавна хора, да се разберат мотивите за сблъсъка на страстите…

Отзвуци от историята… Те живеят в нас, в съдбите ни, в паметта ни, а понякога в новите оскъдни сведения от предишните години, от изтлялото, скриваното. Това са писма, изпратени ни от миналото, което не иска да потъне завинаги в неизвестността, да се изгуби в далнините на безкрайното. Струва ми се, че можем да говорим дори за незавършенотоминало. Иначе казано, за такава действителност, за такова явление в хода на времето, за които няма досега достоверен и пълен отговор. Незавършено минало може да има както отделният човек, така и цял народ, непознаващ докрай истинската история на своите триумфи и трагедии.

Така нарекох и книгата си, опитвайки се да покажа как в историята триумфът на един човек се обърна в трагедия за целия народ. В доклада си пред XX конгрес на партията Н. С. Хрушчов подрежда акцентите по своеобразен начин: „Не можем да кажем — отбелязва той, — че постъпките му бяха постъпки на безразсъден деспот. Той смяташе, че така е трябвало да постъпва в интерес на партията, на трудещите се маси с цел да бъдат защитени революционните завоевания. Ето в това именно е и трагедията!“ Мисля, че Хрушчов не е съвсем точен. Тази оценка е оправдание за Сталин. „Вождът“ е обичал личната си власт повече от всичко друго на света, започнал е чудовищните си репресии в името на безграничната си власт, но не е виждалтрагедия в това.

Сталин бързо свиква с насилието като задължителен атрибут на неограничената си власт. По всяка вероятност, но това е вече от областта на логическите предположения, наказателната машина, пусната от него в края на 30-те години в пълен ход, завладява въображението не само на функционерите от по-ниското, но и от неговото равнище. Възможно е еволюцията на плъзгането надолу към насилието като универсално средство да преминава през няколко етапа. В началото — борба против реалните врагове, а такива сигурно е имало; по-нататък започва да действа страшната инерция на насилието; накрая насилието се превръща в показател на предаността към „вожда“ и партийната линия. Призракът на заплахата отвън създава атмосфера на „духовна обсада“. Това специфично състояние на общественото съзнание, достигнало апогея си през 1937 г., е пряк резултат от издигането на силата над правото, от замяната на истинското народовластие със сурогатите на култа.

Сталин гледа на обществото като на аквариум от човешки същества: всичко му е подвластно… „Вредителството“, шпиономанията, борбата с вятърните мелници на „двуличието“ стават позорни атрибути на партийността, на сляпата вяра и предаността към „вожда“. Нима може да се допусне, че от седемте членове на Политбюро, избрани на XIII конгрес на РКП(б) през май 1924 г., на първия конгрес след смъртта на Ленин, шестима (всички освен Сталин!) ще се окажат „врагове“?! Дори във времената на средновековната инквизиция едва ли някой е претендирал за такава изключителна „чистота“, изискваща за потвърждение безумни жертви. Сталин, унищожава „враговете“, а вълните се разпространяват все по-надалече и по-надалече… Ето го тираничния триумф на злата сила. Понякога ми е трудно да си обясня защо му е трябвало, след като е отстранил всичките си съперници, да продължава с изтребването на най-добрите хора на партията и държавата в навечерието на страшни изпитания. Тук му е мястото да кажа, че в самите органи на НКВД някои болшевики по-рано от другите виждат опасността от мистерията на всеобща подозрителност и репресии. Само от тяхната среда повече от 23 хиляди честни хора стават жертва на вакханалията на беззаконието.