Дмитрий Волкогонов - Триумф и трагедия (Политически портрет на Й. В. Сталин)

Най-лесно е да се каже, че всяко време си има своето „средновековие“. Аз съм дълбоко убеден, че ако след смъртта на Ленин не беше се получил този недостиг от народовластие, социалистическото развитие на обществото щеше да се осъществява и без дълбоките извращения, възникнали по вина на Сталин и обкръжението му през 30-те, 40-те и в началото на 50-те години. Трагичното не беше неизбежно. Разбира се, днес е по-лесно да се говори за възможна алтернатива, отколкото да се направи избор в ония, сега вече далечни години. Обстоятелствата по-лесно се анализират. По-сложно е човек да се справи с тях. „Историкът винаги е в правото си да противопоставя хипотези, които биха променили съдбата, станала вече минало — пише Жан Жорес. — Той е в правото си да казва «ето ги грешките на хората, ето ги грешките на партията» и да мисли, че ако не са били направени тези грешки, събитията биха приели друга насока.“ 13 13 Жорес, Ж. Социалистическая история французской революции. Т.6. М., 1983, с.446. Исторически алтернативи е имало.

От висините на днешното може да се допусне, че след смъртта на Ленин, пред който се прекланяли дори опозиционерите, реални шансове да възглавят партията имали Троцки и Бухарин. Мисля, че шансовете на Зиновиев и Каменев били значително по-малко. По всяка вероятност, ако на кормилото на партията беше застанал Троцки, може би също я очакваха тежки изпитания: той е привърженик на социалното насилие. Нещо повече — нямал ясна научна програма за построяването на социализма в СССР. А Бухарин имал такава програма, имал и свое виждане за общопартийните цели. Но при цялата си привлекателност като личност, висок интелект, мекота и човечност Бухарин дълго време не разбирал нуждата от ускоряване в натрупването на икономическа мощ. А без нея съществувала реална заплаха за оцеляването на Съветския съюз в обстановката на империалистическо обкръжение, където нито за минута несеквала мисълта да бъдат ликвидирани Съветите. Бухарин обаче възразявал против Сталиновите методи на това ускоряване.

Имало, разбира се, и други — Рудзутак, Фрунзе, Риков… След смъртта на Ленин и до началото на 30-те години Сталин се ползва с репутацията на един от най-твърдите и волеви защитници на курса към укрепване на първата в света социалистическа държава. Друг въпрос е как си го представял. Да, Сталин не е имал нужните качества, за да замени Ленин. Но никой не ги е имал. На Сталин, разбира се, му липсвали духовната, сила на Ленин, теоретическата задълбоченост на Плеханов, културата на Луначарски. В интелектуално и нравствено отношение отстъпвал на мнозина, а може би и на повечето от вождовете на революцията. Но по време на борбата за лидерство голямо значение имали целеустремеността, политическата воля, хитростта и коварството му. Според думите на Хамлет „при бремето на своите недъзи“ имал и нещо, което другите не притежавали. Немалка роля изиграла и способността му да използва максимално партийния апарат за постигане на собствените си цели. Виждал в този механизъм идеалния инструмент на властта. А за Лениновото предупреждение по отношение на Сталин знаели далеч не всички болшевики.

След като делегатите на XIII партиен конгрес били осведомени за Лениновата оценка, генсекът временно „слага под ключ“ негативните си лични качества, което му осигурява до голяма степен поддръжката на повечето от партийните членове. В тази обстановка шансовете на другите лидери не били големи. Мнозина от висшето партийно ръководство отначало просто ме дооценяват Сталин — хитростта, целеустремеността и коварството му. Когато разбират това, е вече късно.

На всичко отгоре Сталин бил голям актьор. Играел изключително изкусно много роли: на скромен ръководител, на борец за чистотата на партийните идеали, а после и на „вожд“, „баща на народа“, велик пълководец, теоретик, ценител на изкуствата, прорицател. Но особено старателно се стремял да играе ролята на верен ученик и съратник на великия Ленин. Всичко това му донася постепенно популярност сред народа и партията.

Но в крайна сметка става дума не за личностите, а преди всичко за това, че демократичният потенциал, който Ленин започнал да създава, не бил опазен. Ние се опитваме сега, след десетилетия, „да намерим“ човека, който би могъл в историческа ретроспекция да бъде алтернативата на Сталин. Най-вероятната, най-ефективната алтернатива би трябвало да бъде група ленинци, едно ръководно ядро на партията, задължено да изпълни волята на Ленин. Но колективната мисъл и колективната воля на Лениновата гвардия проявяват необяснимо объркване и късогледство. Ако бяха създадени демократични „предпазители“ за социална защита, по-конкретно като истинско колективно ръководство, тогава не би имало решаващо значение дали лидерът е известен, или не. Например, ако с партийния устав бяха установени и после спазвани определени срокове за заемане на поста генерален секретар, както и на другите изборни длъжности, можеше да се избягнат култовите извращения. Когато не се постъпва така, съдбата на една страна попада в твърде голяма зависимост от избора на историята: кой ще застане на кормилото на властта.