Дмитрий Волкогонов - Триумф и трагедия (Политически портрет на Й. В. Сталин)

Опитът да се направи портрет на Сталин не е просто епизодично връщане в близкото минало. Не бива да забравяме, че разглежданите процеси в историята, от които времето все повече ни отдалечава, продължават да влияят и дълго още ще оказват въздействие както върху днешното, така и върху утрешното. А те често пъти се оказват много по-близо до нас, отколкото предполагат някои. В работата си над портрета съм се ръководел единствено от желанието да разкажа истината за този човек.

Съдът на хората може да бъде илюзорен. Съдът на историята е вечен.

В началото на 1917 г. Йосиф Висарионович Сталин (Джугашвили) е на трийсет и седем години. Мразовитата Курейка в Туруханския край, до самия Полярен кръг, вече от няколко години е негова обител. Време и храна за размисъл — много. Вие снежната буря, не спира, затрупва до покрива къщурката, а мислите му непрекъснато се връщат към събития, които никога не може да забрави. Декември 1905 г. — първата му среща с В. И. Ленин на партийната конференция в Тамерфорс. Шумни спорове на заседанията, а в почивките — приятелски разговори… Това винаги е удивлявало Сталин. Партийните конгреси в Стокхолм и Лондон, където всъщност за пръв път се докосва до изкуството на политическата борба, търсенето на компромиси, проявата на неотстъпчивост, в принципите…

Малобройните му излизания в чужбина утаяват в душата му някаква трудно обяснима, тревожеща го горчилка. Често се чувствува чужд, излишен сред остроумните си събеседници. Сталин не може да се дуелира с думи тъй бързо и сръчно, както Плеханов, Акселрод, Мартов. Усещането на вътрешно раздразнение и на оскърбена интелигентност не напуска кавказеца през цялото време, докато е в компанията на тия хора. Още тогава се ражда нейде скрито у него трайна враждебност към емиграцията, към чуждите земи, към интелигенцията — безкрайни препирни в евтини кафенета, окадени стаи в затънтени хотелчета, умуваници за философски школи и за икономически учения…

Цялата дооктомврийска биография на Сталин се вмества между седем ареста и пет бягства от царските зандани и заточения. Но за този период бъдещият вожд не обича публично да говори. Никога по-късно не е разказвал за участието си във въоръжени изземвания за партийната каса, за това, че когато е в Баку, известно време отстоява позицията „обединяване на всяка цена с меншевиките“, за първите си безпомощни литературни опити. Веднъж, когато фъртуната разтърсва къщицата, Сталин си припомня едно от ранните си стихотворения, което му харесва и дори е удостоено с публикуване във вестник „Иверия“. Тогава семинаристът е на шестнайсет-седемнайсет години. Стиховете за неговата планинска страна засилват копнежа му по нея и събуждат у него някаква смътна надежда. Сталин има чудесна памет и тихичко, почти шепнешком, започва бавно да реди:

Докато той неочаквано за самия себе си шепне като молитва стихове от своята ранна младост, стопанката на порутената къщица надниква два пъти през пролуката, вглеждайки се учудено в мрачния наемател. А той седи с отворена книга до трепкащата свещ, вторачил поглед в ослепялото заледено прозорче. Сталин оставя завинаги още в далечната си младост не само наивните си стихчета, но и много от онова, което интелигентните наричат сантименталност. Дори на майка си пише много рядко. Суровото детство и животът му на нелегален, на вечен беглец са го направили студен, коравосърдечен и подозрителен.