Дмитрий Волкогонов: Триумф и трагедия (Политически портрет на Й. В. Сталин)

Животът на човека прегаря бързо, като северното лято. Може да се каже, че прилича и на огън, стъкнат в полето: искрици, леки, весели огнени езичета, силен пламък, спокойна жар, слабо мъждукане, тлеещи въглени, студена пепел… Човека, велик или неизвестен, рано или късно го очаква небитието. А то е нощ, вечна нощ, която все някога ще дойде, и ден, който вече никога няма да дойде. Тази истина е еднакво безмилостна за всички люде. Сталин разбирал това. И направил твърде много, та след смъртта му потомците да мислят така, както той иска. За съжаление, с негово участие и с помощта на съратниците му в нашата история има не само многобройни „бели“ петна, но и много места, където страниците в летописа са изопачени, ако не и просто откъснати. Това е едната трудност, дебнеща автора при издирванията му.

Другата е от по-общ характер. Съзнанието на всеки конкретен човек е цял микрокосмос, огромен загадъчен свят, който изчезва заедно със сетния му дъх. Никога няма да научим всичко за всеки, отишъл в други светове, но и възможностите да научим повече за него са безгранични. За мислите и разсъжденията на Сталин свидетелстват не толкова съчиненията, писмата, записките и резолюциите му, колкото делата му, материализирани в социалната практика, в постъпките, действията и за наше огорчение в престъпленията му. В този смисъл тайните на съзнанието не са вече чак толкова и „тайнствени“, когато се види с какво се „хранят“, в какво се изразяват и от какво се вдъхновяват. Заобикалящият ни многоцветен, многострунен и многострадален свят е главният ключ към разгадаването на тайните в съзнанието на човека, включително и на такъв човек като Сталин, макар при обясняването на някои негови действия логиката в научния анализ на постъпките му да води понякога до задънена улица. Например Сталин знаел за доброто отношение на Ленин към Бухарин. Много години самият той поддържал с него и със семейството му приятелски отношения. Бухарин изиграл съществена роля, оказвайки помощ на Сталин в борбата му с Троцки и с троцкизма. Не е възможно да не е видял колко смешни изглеждат обвиненията срещу Бухарин, да речем, в шпионаж, заговори и така нататък. С високата си интелектуална култура Бухарин умеел да уважава аргументите. И когато се убедил, че неговата програма, отричаща форсираното развитие на социализма, не съответства на реалностите в бързо променящата се международна обстановка, тъй като историята не бе отделила на страната ни време за „набиране на скорост“, признава необходимостта от разумно форсиране. Не само признава, но и активно се включва в реализирането на партийните директиви. Това обаче не попречва на Сталин да одобри на практика разправата с най-популярния деец на партията, с близкия му партиен другар. Как може да се обясни и разбере това?! По-точно, може да се обясни, но е трудно да се разбере. Такъв е Сталин.

Когато се готвех да направя философско-биографичен очерк за Й. В. Сталин, някак си незабелязано за самия мене започнах да се интересувам от написаното за Александър Македонски, Юлий Цезар, Оливър Кромуел, Иван Грозни, Петър Първи… Заинтригува ме психологията на вождовете, диктаторите, властелините и другите управници с абсолютна власт. И макар да разбирам, че всякакви исторически аналогии са рисковани, а може би и просто ненаучни, бих искал да изкажа една предварителна мисъл. За човека с неограничена власт, човека извън демократичния контрол, са обичайни, свойствени чувствата на непогрешимост, лично превъзходство, неограничено своеволие, надценяване на собствените способности и възможности. Обикновено такъв човек, живеейки сред хората, е безпределно самотен. Въпреки че Сталин, макар и извънредно рядко, както успях да установя, е разговарял на четири очи с един или друг (с него обикновено са били Молотов или Каганович, Ворошилов, Маленков, Берия и други), той винаги е бил самотен. Нямало е с кого да се измери; нямало е с кого да поведе истински спор, нямало е на кого да доказва съображенията си, пред кого да се оправдава… Когато си сам на върха, вледеняващата със своята реалност неограничена власт изсушава чувствата ти, превръща интелекта ти в студена сметачна машина. Всяка твоя крачка, обявена веднага за „историческа“, „съдбоносна“, „решаваща“, полека-лека убива човешкото у тебе…

През целия си живот Сталин се опитвал (и не без успех!) да превърне една от своите слабости в проява на сила. Още по време на революцията, когато трябвало да отиде сред хората — в някой завод, полк или на уличен митинг, у него възниквало чувството на вътрешна неувереност и тревога, което с течение на времето се научил да скрива. Сталин не обичал, пък и комай не умеел, изглежда, да се изказва пред хората. Думите му са обикновени, ясни, но без полет на мисълта, без афористичност и трибунна патетика. Силният акцент, скованият му и монотонен говор правят изказванията му неизразителни. Не току-тъй той по-малко от когото и да било от обкръжението на Ленин се е изказвал на митинги, срещи и манифестации. Предпочитал да съставя директиви и указания, да пише статии и антрефилета, да изпраща реплики във вестниците по повод на едни или други политически събития. Посредствен публицист, той е доста последователен и винаги категоричен в изводите си. В материалите му за вестниците има или светлина, или сянка. Друго не признава. Непретенциозните му простички статии привличат с латинската си яснота.