Дмитрий Волкогонов - Триумф и трагедия (Политически портрет на Й. В. Сталин) [Книга трета]

С дълбоко уважение

Иля Илич Толстой

Владимир Илич Толстой

20 януари 1945 г.

Сталин вдига глава и отново поглежда Берия. „И тук — казва си върховният главнокомандващ, — дворянско важничене: «гигантската борба, която води нашият народ под водачеството на съветската власт».“ Добре поне, че властта са признали, ако не него, вожда… Мислите на Сталин прекъсва Берия, който докладва припряно:

— Този Иля, бивш помешчик, е завършил през 1916 г. Военноморския корпус на царската армия. В гражданската война е воювал на страната на белите. След разгрома на Колчак избягва в Харбин, оттам през Япония и Италия — в Югославия, където и живее от 1921 г. От 1933 г. е член на антисъветската организация „Младоруска партия“, а малко преди войната е ръководител на секцията на тази партия в Белград. До 1939 г. сътрудничи на белогвардейския вестник „Русское дело“, който печата измислици по адрес на съветското ръководство и пропагандира монархически идеи. Материално е бил много зле, работил е като счетоводител, заедно със сина си кърпели обуща, правели кукли. Сега синът му Никита е тръгнал с една от частите на Червената армия…

— А другият Толстой? — прекъсва го Сталин.

— Владимир Толстой… образованието си е получил в Първи московски корпус. До 1917 г. е бил доброволец на германския фронт. След това — на страната на белите. Избягва с войските на Врангел в Константинопол. В Югославия, за да преживее, работи като строителен работник, на надница като градинар и е бил служител в тютюнев склад в Македония…

— Ами антисъветска дейност?

— Засега данни няма. При немците е бил в концлагер за симпатии към Съветския съюз.

Сталин мълчи. До него долита слабо ехо от гражданската война, проляла реки от кръв. И не без злорадство си казва: „Колко ли такива каещи се ще има сега? Историята на всички доказа неговата сила и правота… Отломки от миналото…“

Сякаш чул мислите на „вожда“, Берия се обажда:

— В Югославия сигурно има доста такива бивши — белогвардейски офицери, слуги на дворяни… Както в Чехословакия и България… Мисля, че и тези братя Толстоеви трябва да бъдат проверени в лагер… Длъжни ли сме им нещо, та да правим изключение?

Но Сталин, след кратко мълчание, неочаквано не се съгласява със своя главен инквизитор:

— От мене да мине. Предайте писмото на Молотов. Разрешете им да се върнат. Историята нека да ги съди…

Едва след два месеца и половина върху заявлението на Толстоеви се появява най-сетне резолюцията: „Да се разреши и на двамата да се върнат в СССР. В. Молотов. 3. IV. 45 г.“ 228През октомври семействата на внуците на великия руски писател получават съветско гражданство.

„Историята нека да ги съди…“ Необикновени думи за Сталин. Свикнал е сам да съди. „Вождът“ отдавна вече вярва, че историята може да съди всички освен него. Диктаторът смята, че се е възвисил някак си над миналото, днешното и бъдещето. Макар да е разбрал, че миналото поглъща мнозина, а в крайна сметка всички, надали е смятал, че това се отнася и за него. Станалият атеист християнин знае, че тази бележита религия възхвалява възкресението. Но на него то не му е нужно. Той вярва, че няма никога да се наложи споменът за него да бъде възкресяван. Но осъждането… Със силния си властен и догматичен ум Сталин отдавна е стигнал до заключението, че историята няма да го съди, а ще го изучава, възвеличава и увековечава. Та нали всички виждат направеното от него — могъща държава, монолитна партия, сплотен народ, удържал под негово ръководство толкова много победи. Не, Сталин не може дори и да помисли за някакъв съд на историята над него. Това е изключено. Ще има само безмерно венцехваление за безсмъртните му заслуги.

Отначало изглеждаше, че всичко именно така и ще бъде. Две години след смъртта му в огромна апологетична статия на тритомния енциклопедичен речник, издаден от издателство „Советская энциклопедия“, се отбелязва, че „Сталин е верен ученик и съратник на Ленин, велик продължител на безсмъртното му дело, вожд и учител на Комунистическата партия на Съветския съюз, на съветския народ и на трудещите се от всички страни“ 229. Но тази инерция на апологетиката не изтрая дълго.

Публичният съд над Сталин започна през февруари 1956 г. и продължава вече повече от три десетилетия. Но и в годините на единовластието е имало хора, които още тогава са изказвали открито несъгласието си с политиката на Сталин. Ето няколко примера.