Дмитрий Волкогонов - Триумф и трагедия (Политически портрет на Й. В. Сталин) [Книга трета]

„Изслушаха:

… … … … … … … … … … … … …

2. Проект на декрет (внася др. Ленин) за арестуване на най-видните, членове на ЦК на партията — врагове на народа (кадети — б.а. ) и предаването им на съда на революционния трибунал.

Постановиха:

Приема се и се утвърждава (приет единодушно, против само Сталин).“ 231

Това поведение на Сталин може да ни се стори днес невероятно. Дали не е искал да изтъкне себе си по този начин? Документите са упорито нещо. Този малко известен факт показва, че Сталин е претърпял чудновата еволюция в развитието си като революционер. Той не всякога е бил кръвопиец. На първо време тази еволюция е била доста позитивна. Не току-тъй Ленин се съгласява Сталин да бъде издигнат на поста генерален секретар на партията, а по-късно го характеризира като един от „изтъкнатите вождове“. По-рано писах, че по мои данни Каменев е издигнал Сталин на поста генерален секретар, макар официалните съобщения по този въпрос да са други. Например във вестник „Правда“ от 9 април 1949 г. Мехлис направо твърди, че Сталин е станал генерален секретар „по предложение на Ленин“. Но Мехлис е твърде негативна фигура, за да се вярва на думите му.

Днес знаем, че високият пост скоро променя Сталин. Историята ни учи, че властта по-добре от всякакъв рентген „осветява“ същината на човека. Сталин започва да се преобразява. Много от порочните наклонности, дремещи в този не особено забележим човек, бързо се пробуждат. Сталин „осветява“ себе си. Не минава и година от назначаването на Сталин и Ленин вече открива, че у един от ръководителите на революцията се проявяват дълбоки политически и нравствени недостатъци.

След смъртта на Ленин у генералния секретар започва бързо да изчезва революционерът и да се ражда диктаторът. В началото на 30-те години той вече е станал пръв консул, цезар. Казано с думите на Жан Жорес, занапред „светлината на Революцията ще мъждука в мрачната атмосфера на Термидора“ 232. У тиранина вече трудно може да бъде разпознат някогашният революционер. Нима на 28 ноември 1917 г., когато Сталин се обявява против предложението на Ленин да бъдат предадени на съд лидерите на конституционните демократи, е можел някой да предположи, че малко преди своята 70-та годишнина само през септември 1949 г. същият този Сталин ще може спокойно, без никакво възражение да одобри цяла „пачка“ от присъди на „Особеното съвещание“ при Министерството на вътрешните работи на СССР:

На 2 септември — 30 души на 20 години каторжен труд;

10 септември — 52 души на 20 години каторжен труд;

16 септември — 32 души на 20 години каторжен труд;

24 септември — 76 души на 20 години каторжен труд. 233

И така е през всичките следващи месеци, отпуснати на диктатора от съдбата. А нали тия хора, с малки изключения, не са били престъпници! Тогава защо Сталин да не бъде наречен безмилостен палач на собствения си народ? Нима може да бъде изпуснат този характерен щрих, без портретът му да не бъде изопачен? Такива са полюсите на 30-годишната еволюция на човека, започнал като революционер и завършил живота си като кървав тиранин.

Сталин е бил радикал, но винаги са му били чужди революционният романтизъм и смелият полет на мисълта. Дори когато всички лидери на болшевишката революция начело с Ленин се надяват, че ще се разгори пролетарският пожар на световната революция, Сталин се отнася твърде хладно към тази идея. Той не вярва много в нея. Усмихва се насмешливо, когато на IV конгрес на Коминтерна (1922 г.) Бухарин внася предложение за правото на пролетарската държава на „червена интервенция“, защото „разпростирането на Червената армия е разпростиране на социализма, на пролетарската власт, на революцията“ 234. Първият генерален секретар гледа много скептично на революционизирането на Европа, както впрочем и на Азия. За него е по-изгоден „социализмът в една отделна страна“. Като че ли и на Сталин, и на Троцки е прилягала повече дребнобуржоазната революционност. Но докато на Троцки му трябваше „световна комунистическа революция“, Сталин, бидейки прагматик, е смятал това за утопия. Неговата революционност се разпространява не „нашир и надлъж“, а „в дълбочина“.

У Сталин са силни изолационистките настроения. Ще дойде време и той ще спусне „желязната завеса“. При него, както впрочем и по-късно, посещението на когото и да било в чужда страна (дори по служебни причини) се смята едва ли не подозрително. Докато през 20-те години капиталистическите страни създават кордони, които биха могли да ги предпазят от „болшевишката зараза“, то по-късно за това се погрижва вече Сталин. И преди всичко защото се страхува от реалностите. Как например ще се поддържа митът за „абсолютното обедняване“ на пролетариата в западните страни без изолиране на съветските граждани от истината? За диктатора дори всяка революция в друга страна сега е подозрителна, ако не е била „санкционирана“ от него.