Дмитрий Волкогонов - Триумф и трагедия (Политически портрет на Й. В. Сталин) [Книга трета]

Когато по всичко изглеждало, че поредният XX конгрес е стигнал благополучно до обичайния си край, за да заеме мястото си сред другите също така невзрачни и „организирани“ конгреси, тутакси обявявани от печата за „исторически“, идва главното. На делегатите е обявено, че ще се състои закрито заседание. Председателстващият заседанието Булганин дава думата на първия секретар на Централния комитет на партията.

Идва звездният час на Хрушчов. Доскоро правоверен сталинист, никога и за нищо невъзразяващ на „вожда“, той проявява съвсем неочаквано историческа смелост, гражданско мъжество и способност да прегази през блатото на създавалите се с десетилетия предразсъдъци. Както по-късно ще се изясни, Хрушчов не прави това случайно.

Незабележим изпълнител от Сталиновото обкръжение по-рано, той се оказва сега, след като застава начело на партията, решителен, а често и импулсивен политик. Освен „секретния“ доклад и цяла редица необичайни мерки във вътрешната политика, в служебното досие на Хрушчов фигурират и такива своеобразни негови стъпки като отиването му при Тито за нормализиране на отношенията със СФРЮ, разполагането на ядрени ракети в Куба, срещата му с президента на Съединените американски щати Айзенхауер, решителните му действия по време на събитията в Унгария, установяването на приятелски отношения с египетския президент Насър, непримиримостта му към Мао Дзъдун, поддръжката за Виетнам и много други, носещи печата на сложната и противоречива личност на първия секретар. Както показват тези събития, дал господ на Хрушчов и решителност, и мъжество, и готовност да поеме върху себе си цялата отговорност. Но заедно с това обаче Никита Сергеевич беше лош аналитик, често пъти непоследователен, явно надценяваше интелектуалните и политическите си способности. Понякога постъпките му изглеждаха просто необмислени и непрозорливи. Към това се прибавяше и старата болест, от която страдаше не само той, но и цялата ни система като цяло: абсолютизиране на ролята на първото лице в държавата. И след Сталин политическите структури нямаха имунитет против цезаризма, възвеличаването на ръководещата личност, нямаха гаранции срещу появата на нова форма на култа. С дейността си Хрушчов само потвърди този органичен недъг на системата, лишена от атрибутите на истинската демокрация.

Принуден бях да направя това отклонение. Защото без него не е възможно да се разкрие напълно историческото значение на оная част от XX конгрес на партията, която нанесе първия страшен удар на сталинизма. С това се сложи началото на историческото поражение на „вожда“, строил тридесет години сталински социализъм.

… И така, на историческата сцена са две главни действащи лица: развихрилият се Хрушчов и призрачният Сталин. В гробната тишина, царяща в залата, първият секретар преминава от въпрос на въпрос. Поспелов е подготвил с помощниците си доклад с повече от десет дяла. Всеки от тях е елемент от цялото, но играе и самостоятелна роля. Вътрешната логика на доклада е слаба. Така например, като излага общометодологични въпроси за култа към личността и възгледите на класиците на марксизма за него и след като споменава какви са оценките на Ленин за Сталин, докладчикът някак си изведнъж преминава към темата „врагове на народа“, а после отново се връща към по-общи въпроси: Ленин и опозицията в партията, колективното ръководство. Някои теми се повтарят неколкократно: отговорността за терора, геноцид и терор, терор. В доклада „За култа към личността и последиците от него“ се хвърля светлина и върху такива специални теми като Сталин и войната, конфликта с Югославия, Берия и някои други.

Хрушчов започва спокойно: „Този доклад няма за цел да бъде дадена всенародна оценка на живота и дейността на Сталин. За заслугите на Сталин още докато беше жив са написани достатъчно книги, брошури, изследвания. Общоизвестна е ролята на Сталин в подготовката и извършването на социалистическата революция, в гражданската война, в борбата за построяване на социализма в нашата страна. Това е добре известно на всички. Сега става дума за въпрос, който има огромно значение и за днешното, и за бъдещото състояние на партията. Става дума как постепенно се е създавал култ към личността на Сталин, който в даден етап се превърна в извор на цяла поредица от извънредно големи и много тежки извращения на партийните принципи, на партийната демокрация, на революционната законност.“ В залата седят делегати, които за пръв път (!) научават за Лениновото „Писмо до конгреса“, за оценките, които Ленин дава за Сталин още в началото на 20-те години. Това са откровения, позволили на истината да се изтръгне най-сетне от заточение. Макар и да заклеймява „троцкистко-зиновиевския блок“, както и „бухаринците“, Хрушчов за пръв път изказва еретичната тогава мисъл, че при Ленин борбата с опозиционерите се е водела само на „идеологическа основа“.