Дмитрий Волкогонов - Триумф и трагедия (Политически портрет на Й. В. Сталин) [Книга трета]

Тези мои размисли може и да са доста абстрактни, умозрителни. Но говоря за това, защото колкото по-малко е уважението към демокрацията, закона и културата, винагитолкова по-отчетливо се очертава призракът на Простака от антисвободата. Тази истина е била в сила и за началото на XX век, а мисля, че ще бъде в сила и през XXI век. Може би и самият Мережковски е нямал представа колко дълготрайна е идеята му. Може би аз я чета днес по-другояче, отколкото са я чели тогава, в зората на века, в отблясъците на кървавите класови сражения. Но да оставим настрана Мережковски. Има общочовешки истини, които не противоречат на традиционния марксизъм, на истините, основаващи се на хуманизма, на вярата във всесилието на човешкия разум и в неукротимото влечение на човека към социална и морална справедливост. „Наследството“ на Сталин не се вписва ни най-малко в тези рамки.

„Задаващият се Простак“ се проявява най-зловещо в диктаторство, изключващо свободата. А наглед всичко започва с дреболия: концентриране на властта в ръцете на много тясна група от лица, която в края на краищата я предава на един човек. Още Плеханов вижда тази страшна опасност. Наскоро след революцията той пише по повод прекомерното съсредоточаване на властта: „Централният комитет «разгонва» всички недоволни от него елементи, навсякъде слага свои креатури и след като натъпка с тези креатури всички комитети, си осигурява сега без труд напълно покорно мнозинство на конгреса… Тогава у нас действително няма да има в партията нито мнозинство, нито малцинство, защото ще бъде осъществен идеалът на персийския шах.“ По-нататък Плеханов, като споменава баснята на Крилов за жабите, които си търсели цар, продължава: „Ако нашата партия би се наистина сдобила с такава организация, то много скоро няма да остане в редовете й място нито за умни хора, нито за калените борци: ще останат в нея само жабите… и Централният щърк, който безнаказано ще гълта тези жаби една след друга.“ 216Днес ние вече знаем, че „Централният щърк“, който гълташе хора вместо жаби, е виждал смисъла на своето съществуване и дейност не в укрепване и развитие на народовластието, а в циментиране на цезаризма. А Сталин, дори когато усеща, че старостта и болестите скоро ще го прекършат, още веднъж проверява дали новият Централен комитет е благонадежден. В изказването си на последния пленум на ЦК изведнъж заговорва за старостта си и за необходимостта да бъде освободен от задълженията на секретар на Централния комитет. Той предварително знае с какво ще завърши целият този спектакъл. Разбира се, новият състав на ЦК не може и да помисли такова нещо. Да бъде освободен Сталин — та това е цяло кощунство! Дори ако се предположи невъзможното: Сталин да напусне поста секретар, но да остане председател на Министерския съвет. Мисля, че от висотата на този пост той скоро би устроил кървава баня за тези, които са се съгласили с напускането. Но това хипотетично предположение, изказано от мене, е съвсем нереално. Сталин е знаел това по-добре от другите и все пак няколко месеца преди да умре решава още веднъж да провери верността на обкръжението и на новия Централен комитет. По негово мнение новите членове на Централния комитет са преминали успешно през тази сталинскапроверка.

Ще повторя още веднъж: Сталин никога не се е интересувал от човека като човек, като социален феномен, „мярка на всички неща“, като цел на социалистическото развитие. За него човекът е интересен (а без това не може да се разбере същността на Сталиновото „наследство“) само като съюзник, враг, изпълнител, „винтче“. Все пак в края на живота му са го заинтересували и „високопоставени особи“, забележителни личности, хора със „синя кръв“ или от известни фамилии. В този случай към тях проявява непринуден интерес, дава съответните разпореждания или просто се наслаждава на възможността да се разпорежда със съдбата им. Ето два-три примера:

Фелдмаршал Паулус, държан в „специален обект“ край Москва, е сътрудничил на съветските власти в предаване и обобщаване на военен опит. Той няколко пъти се е обръщал към Сталин с молба да му разреши да се върне в родината си, особено като се има предвид, че отношението му към Съветския съюз се е изменило коренно в положителна посока. Но годините си минават, а Сталин не освобождава пленника. Накрая една заран Сталин намира на бюрото си донесение на министъра на вътрешните работи:

„До другаря Сталин Й. В.