Дмитрий Волкогонов - Триумф и трагедия (Политически портрет на Й. В. Сталин) [Книга трета]

Докладвам, че през нощта срещу 26 февруари 1952 г. бившият фелдмаршал от германската армия Фридрих Паулус е получил припадък с временно загубване на съзнанието. Заедно с Паулус живеят и го обслужват личният му ординарец войникът военнопленник Шулте, както и личният му готвач военнопленникът Жорж. Поради дългото му пребиваване в плен и неизвестността около въпроса за репатрирането му фелдмаршалът е започнал да проявява нервно безпокойство. От своя страна смятам за целесъобразно да се разгледа въпросът за възможността Паулус да бъде репатриран в ГДР.

Най-сетне Сталин дава съгласието си да бъде определен редът за репатрирането на Паулус. Десет години в ръцете му е бил човекът, символизираш, една от най-бляскавите „негови“ военни победи. Мъчно му е било да се раздели с този „символ“.

Когато Сталин научава, че в Саксония, в едно село близко до замъка Росел, е открита вдовицата на Вилхелм II — Хермина фон Прайзен, поразмисля малко и промърморва: „Създайте й нормални условия за живот.“

Малко по-рано долагат на Сталин, че в концентрационния лагер в Ораниенбург е открит бившият премиер-министър на Испанската република Франциско Ларго Кабалеро в състояние на крайно изтощение. Сталин се ограничава със следното разпореждане: „Съобщете на семейството му в Испания, че е жив.“ Така или иначе, премиер-министрите, монарсите, пълководците — това са все хора от „неговия кръг“. Тук той си позволява да прояви дори благосклонност.

Сталин взема отношение и към съдбата на императора на Манджурия Пу И. След разгрома на Квантунската армия императорът със семейството и прислугата му е изпратен в Чита, а по-късно в Хабаровск. Бил е активно „обработван“, за което свидетелства писмото на бившия манджурски монарх до Сталин в средата на 1949 г. Ето откъси от това писмо, доставило по всяка вероятност удоволствие на славолюбивия „вожд“, ако, разбира се, не е доловил признаци, че „органите“ пак са се „престарали“…

„До генералисимус Сталин

За мене е голяма чест да Ви напиша това писмо. Аз винаги съм изпитвал към Вас чувства на дълбока обич и възхищение, поради което искам да Ви съобщя за надеждите си да бъда оставен на местожителство в Съветския съюз. В миналото японската военщина ограничаваше личния ми живот. Аз нямах възможност да науча за истинското положение в СССР… За пръв път след 40 години прочетох Вашата книга «Въпроси на ленинизма» и «История на ВКП(б). Кратък курс». Сега научих, че СССР действително е най-демократичната и най-прогресивната страна в света, пътеводна звезда за малките и угнетени народи… Правителството на СССР е отменило смъртното наказание. Това е нова ера за СССР в опазването на хуманността…

Сталин прочита превода, разглежда дълго и с любопитство цялата шарения от йероглифи и подхвърля на Берия: „Сигурно ще трябва да го предадем на китайците?“ Колко му е? Само да рече и готово — съдбата на императора е решена! Но по-добре е изобщо съдбите на хората да се решават със списъци. С дълги списъци. С безкрайно дълги списъци…

Унищожавайки в обществото каквито и да било алтернативи, Сталин превръща „наследството“ си в негативно и еднопосочно. Едва ли му е минавало през ума, че началото на историческото му поражение е съвсем близко. Поставяйки в последните месеци своите лаконични резолюции в горния ъгъл на документите, които сега значително по-рядко преглежда, той вдига дланта на лявата си ръка към лицето си, сякаш да се предпази от слънчевите лъчи. Навик! На една от ранните фотографии Сталин седи в същата поза до крайчеца на масата небръснат, с износени ботуши, омазнено старо палто и невчесани коси. А с ръка крие очите си от светлината… Сега той е генералисимус и, както изглежда, най-могъщият диктатор на земята. Но този жест? Не от слънцето спасява той „вожда“. Без да знае това, Сталин иска да се спаси от задаващото се историческо поражение.

На трибуната на XX конгрес на КПСС е Хрушчов. Делегатите слушат доклада му, хвърлил всички в шоково състояние. Сцената с президиума сякаш се разтапя пред очите им и те като че ли виждат там двама: Хрушчов и познат до свиване на сърцето (а сега непознат!) призрак. Сигурно такова впечатление се е създало у делегатите на XX конгрес, когато на 25 февруари 1956 г. първият секретар на ЦК на КПСС Никита Сергеевич Хрушчов е изнасял знаменития си „секретен“ доклад. Почти хиляда и петстотин делегати гледат изправилия се на трибуната човек напрегнато, сред мъртва тишина, прекъсвана понякога от възгласи на възмущение и душевен потрес. Човекът на трибуната продължава да чете с патос, а всеки от присъстващите в Кремълския дворец все по-отчетливо започва да вижда призрака, появяващ се ту отдясно, ту отляво на Хрушчов. С характерния си говор първият секретар незабележимо, но заедно с това и бързо извайва съвсем нов образ на „вожда на народите“. Скоро в залата остава сякаш само сцената, на която има двама: новият лидер на партията, един от доскорошните верни съратници на умрелия преди около три години диктатор, и познатият абсолютно на всички образ на безмълвния „вожд“, който точно тук, на действително историческата арена, се превръща в съвсем друг — кръвожаден, тираничен, страшен. Нижат се часове с неоспоримо историческо значение.