Дмитрий Волкогонов - Триумф и трагедия (Политически портрет на Й. В. Сталин) [Книга трета]

Човек би помислил, че Хрушчов извиква духове от задгробното царство. Изглежда, прав е бил Бердяев, когато заявява в лекциите си в Московската свободна академия за духовна култура, че „с обръщането ни към миналото у нас винаги се появява някакво съвсем особено чувство на приобщаване към друг свят, а не само към оная емпирична действителност, която ни притиска от всички страни като кошмар и която ние трябва да победим, за да се издигнем на някаква нова висота“ 219Буквално няколко часа преди този доклад никой не е можел и да предположи, че след дълги години на стагнация и деформиране партията ще е способна да се издигне на тази „нова висота“. Каквото и да мислим за Хрушчов, който е отговорен заедно с цялото обкръжение на Сталин за годините на беззаконие и терор, тогава, на конгреса, той извършва неоспорим граждански, исторически подвиг.

Днес ние знаем, че веднага след смъртта на Сталин в ръководството на партията са започнали едва забележими процеси за освобождаване от игото на сталинизма. Това раздвижване се ускорява след арестуването и разстрела на Берия — след акцията, която позволи на новото ръководство по-дълбоко и по-мащабно да преразгледа вършеното зад сталинските кулиси, макар то да е било добре известно на мнозина и по-рано. Наскоро след като е била определена датата на XX конгрес, първия след смъртта на Сталин, на едно от заседанията на Президиума на ЦК на партията Хрушчов неочаквано предлага да се създаде комисия за разследване на злоупотребите по времето на Сталин. Първият секретар се решава на тази крачка не по „зова на сърцето и съвестта“, както по-късно започва да уверява всички ни. Причината е, че веднага след като балсамираният Сталин е положен в Мавзолея до Ленин, в Централния комитет, в правителството и в различни държавни инстанции започва да приижда все по-увеличаващ се поток от писма на тикнати задълго отвъд бодливата тел на „зоните“, на роднини и близки, търсещи бащите, майките, братята и сестрите си. Надига се стихийна вълна на протест и надежда, на молба и вяра във възстановяването на потъпканата правда.

Хрушчов се разпорежда да се подготвят на основата на писмата няколко обзорни доклада, които заедно с обявеното за неправомерно „ленинградско дело“ и преразгледаните дела на отделни затворници, успели да се оплачат в ЦК, убедително доказват престъпното скалъпване на много от обвиненията. Става ясно, че когато в близките година-две изтече наказанието на огромния брой, осъдени по различни параграфи на член 58, тези хора ще трябва да се върнат вкъщи. Те ще носят със себе си вечната болка, недоумението си, а после ще поискат виновните да бъдат наказани. Сега, след смъртта на Сталин и Берия, никой не се осмелява да остави и занапред тия нещастници да гният по лагерите и на заточение. С други думи, Хрушчов е видял, че партията и страната са поставени пред изключително сложен и отговорен избор. Още самото предложение за създаване на комисия предизвиква яростната съпротива на Молотов, Каганович и Ворошилов. Но Булганин, Микоян, Сабуров и Первухин въпреки въздържането на колебаещия се все още Маленков подкрепят Хрушчов. Комисията е създадена. Възглавява я Поспелов, дълги години главен редактор на „Правда“, а по-късно директор на института „Маркс-Енгелс-Ленин“. Хрушчов нарежда комисията да бъде допусната до материалите на Министерството на вътрешните работи и на Комитета за държавна сигурност. Поспелов доста се е потрудил. Впрочем така, както няколко години по-рано се беше потрудил, съставяйки заедно с Александров, Галактионов, Кружков, Митин и Мочалов „Кратка биография на Й. В. Сталин“. Когато в навечерието на конгреса Поспелов докладва на Хрушчов и на всички членове на Президиума изводите на комисията, първият секретар най-сетне разбира, че този документ или ще разчупи бетонната броня на лъжата, митовете и легендите, свързани със Сталин, или ще погребе политически самия него.

Хрушчов се връща няколко пъти към доклада на Поспелов, пита колегите си: какво ще правим? Как да съобщим на делегатите на конгреса изводите на комисията? Кой ще направи това? Може би Поспелов, Молотов, Ворошилов и Каганович дълго и упорито, понякога яростно се обявяват против разгласяването им. Ожесточените спорове не се протоколират, но според спомените на Хрушчов и на някои други от колегите му противниците на доклада изтъквали няколко „железни аргумента“: Кой ни кара да показваме кирливите си ризи? Не е ли по-добре да поправим тихомълком допуснатите крайности? Нима Хрушчов не проумява до какви последици може да доведе обнародването на изводите, направени от комисията? И най-сетне, нали всички членове на Президиума на ЦК, кой повече, кой по-малко, са замесени в беззаконията на доскорошното минало! Нима човек може да си затвори очите пред всички тия опасности? Но Хрушчов побеждава. На 13 февруари Централният комитет взима решение делегатите на конгреса да бъдат запознати с доклада за култа към личността на закрито заседание. Макар че и Хрушчов не веднъж и дваж се е колебал. Но си е спомнял за писмата на затворниците, връщал се е мислено към безумието на отминалите години и все по-уверено стигал до извода: няма начин да се крият задълго резултатите от толкова масов терор, от беззаконията, от страхотните злоупотреби. Рано или късно истината ще излезе наяве. Той трябва да вземе инициативата в свои ръце и да разкрие пред партията тази страшна истина. За съжаление Хрушчов не е мислел да говори за това пред народа.