Дмитрий Волкогонов - Триумф и трагедия (Политически портрет на Й. В. Сталин) [Книга трета]

Делегатите до последния ден не са наясно: ще им каже ли нещо „вождът“? На заключителното заседание, когато всички виждат, че Сталин се надига иззад масата на президиума и тръгва бавно по килимената пътека към трибуната, цялата зала става на крака и му устройва продължителни овации. Той отново се явява пред тях не с военната, а с „партийната“ си униформа, само с една звезда на герой, поддържайки умело в съзнанието на хората образа на „скромен“ лидер. Речта му е кратка. Май че аплодисментите между думите му са траяли по-дълго. Сталин не казва нито дума(1) за вътрешното състояние на страната и за състоянието на партията, обаче отбелязва, че с образуването на народнодемократичните страни, а както той се е изразил, на новите „ударни бригади“, на нашата „партия стана по-леко да се бори, а и работата тръгна по-весело“.

Обръщайки се към делегациите на комунистическите партии в капиталистическите страни, Сталин издига два твърде съмнителни лозунга. И двата са основани на предпоставката, че в капиталистическия свят били изхвърлени зад борда знамената на буржоазнодемократичните свободи, националната независимост и суверенитета. Той призовава комунистическите и демократическите партии да вдигнат тези знамена. Отново както през годините на старото „коминтернско“ трето десетилетие на века, през 20-те години, изразява увереността си „в победата на братските партии в страните, където господства капиталът“ 212. Еднопосочното мислене на Сталин сякаш не може да направи и крачка встрани. Нито една нова идея. И затова напълно обяснимо е защо наскоро след конгреса, още през същия месец, излиза в „Правда“ статия, озаглавена „Сборище на социал-предателите в Милано“ — за поредния конгрес на социалистическия Интернационал. „Властелини“, „провокатори“, „престъпници“, „предатели“ — с такъв речник си служи статията. „Наследството“ на Сталин в областта на комунистическото движение, на борбата на трудещите се за своите социални права, както и в областта на международните отношения изобщо, се отличава с крайния си консерватизъм, с неразбиране на необходимостта от радикални промени. На своя последен конгрес Сталин само фиксира релефно остарялата традиционна позиция на комунистите, съвсем очевидно изоставаща от започналите изменения в света.

Имах възможност да поприказвам с неколцина делегати на XIX конгрес. Най-прозорливите от тях са разбрали, че Сталин вече определено е мислел за онова, което ще остане след него, и как да се разпореди с това наследство. Мисля, че именно така се обяснява неговата необикновена, голяма реч пред пленума на Централния комитет, избран на конгреса. Със злобните си изрази, произнесени с обвинителна интонация, той сякаш изразява съмнения, че съратниците му ще успеят да продължат поетия курс. Няма ли да капитулират пред вътрешните трудности, пред империализма? Ще проявят ли мъжество и твърдост пред новите изпитания?

Днес знаем, че в последната си публична реч Сталин се е нахвърлил върху Молотов и Микоян, сякаш давайки да се разбере, че в неговата „стара гвардия“ не всички са достойни за доверие. Сталин просто се е страхувал, че главното му „наследство“ — мощната, мрачната, застинала в продължителната си непромененост държава — може да попадне в несигурни ръце… „Вождът“ е разбирал, че името, делата, идеите му могат да бъдат запазени само в рамките на създадената от него система. Всяка друга система ще отхвърли постулатите му. Тоталитарната държава, която диктаторът всъщност е създавал през всичките тези години, функционираше по неговите сурови рецепти: най-голяма централизация, лишен от собствен глас антураж на единовластието, залагане на силата като главен фактор за развитие. И до края на дните си Сталин смята, че за да се изгради материалната база на създадената от него държава, е нужно да се осигури растеж предимно на производството на средства за производство и довеждането на колхозната собственост до равнището на общонародна.

Главен елемент на Сталиновото „наследство“ е липсата на свобода за отделната личност. Да, няма експлоатация в смисъла на предишното капиталистическо разбиране, хората са, общо взето, равни в бедността си, в огромната си зависимост от апарата, но имат възможност „всеотдайно да се трудят“. Докато не е пресекнал огромният подтик на Октомври, съветските граждани често стигат до високи постижения в промишлеността и селското стопанство, в науката и културата. Но все по-широкото използване на хитро скроената система на забрани, ограничения и принуда насаждат в съзнанието на хората социална пасивност, равнодушие, инертност. Масовият принудителен труд, интерниранията и всеобщият контрол върху умовете, заплахата от неминуемо наказание за всяка проява и най-малко „другомислие“ „украсяват“ едно общество, в което липсата на свобода е естествено състояние. Разбира се, за свободата никой не само не говори, но е опасно и да мисли.