Дмитрий Волкогонов - Триумф и трагедия (Политически портрет на Й. В. Сталин) [Книга трета]

Тези поколения въпреки волята на Ленин повежда онзи, който извърши най-страшното престъпление, поставяйки знак на равенство между великата идея и собствената си власт. Всички престъпления на Сталин са производни на това главно престъпление. Тази констатация определя характера и съдържанието на Сталиновото „наследство“ и ролята на това наследство в историята. Трудно е да не се съгласим с Милован Джилас, който идва до извода, че „Сталин е един от най-чудовищните насилници в историята“ 210. Сталиновото „наследство“ може да се изрази с формулата: страдания, нещастия, гибел на милиони, уж за „щастието“ на останалите. Сталин смята това за нормален израз на „прогреса“, към който се е запътил. Главна жертва на сталинизма е свободата. „Вождът на народите“ не беше император, но сигурно нито един монарх не е притежавал такава неограничена власт като него.

Не може да не признаем, че Сталин по-пълно от руските царе използва не само социалните, икономическите и идеологическите фактори, които му помагат отначало да се задържи, а после и да стъпи здраво на краката си, но и националните особености на руския народ. Мережковски още в началото на века пише, че „една от най-дълбоко вкоренените особености на руския дух“ се заключава в това, че „трудно тръгваме, но тръгнем ли веднъж, стигаме във всичко — в доброто и в злото, в истината и в лъжата, в мъдростта и в безумието — до крайност“ 211. Може да оспорваме това категорично твърдение на големия руски писател, но не може да не признаем, че Сталин изкусно използва за постигане на целите си националните, етническите и историческите особености на народите, най-вече на руския народ.

Нахвърляйки последните шарки върху портрета на човека, който остави такива дълбоки следи от рани в историята на съветския народ (а дали само в неговата история?!), налага се да кажем, че фактически в Сталиновото „наследство“ не е останало (и не можеше да остане!) нищо позитивно. Това, което ценим, което за нас е непреходно, важно и нужно, е създадено и съществува не благодарение на Сталин. Удържалият наглед толкова много лични „победи“ Сталин претърпя в крайна сметка пълно историческо поражение. За да оценя „наследството“ му, останки от което проличават и днес, бих искал да ви припомня някои изводи и оценки от последния сталински конгрес.

XIX конгрес на ВКП(б) (партията се нарича така при откриването му) е отделен с тринайсет години от предишния. На Сталин отдавна вече не са му нужни партийни форуми. След войната животът на Централния комитет става още по-безцветен. Фактически този орган за ръководене на партията между конгресите изпълнява при Сталин ролята на партийна канцелария — назначаване на кадри, изпращане на указания до републиканските и областните партийни организации, издаване на постановления, които поразително си приличат. Повечето от тези постановления се отнасят до селското стопанство — за мерките по ликвидиране на нарушенията на устава за селскостопанската кооперация в колхозите; за осигуряването на добро състояние на държавните зърнени храни; за колхозното строителство в Литовската, Латвийската и Естонската ССР; за уедряването на малките колхози и задачите на партийните организации в тази кампания; за организацията на пропагандата и внедряване постиженията на науката и челния опит в селското стопанство и други подобни напъни да се съживи охтикясалото село.

След дългите нощни брътвежи в близката вила на Сталин, където около „вожда“ са насядали такива „аграрници“ като Молотов, Берия и Маленков, се пръкват само твърдоглави, тъпи натрапчиви идеи, които все повече натикват селското стопанство в задънена улица. В тази обстановка, в която Сталин чувства, че селото му отговаря с продължителна, неосъзната, пасивна, но неумолима мъст за гаврите със земеделеца и скотовъдеца, той често се хваща за нетрайни и призрачни възможности. Именно по негова инициатива е издигнат Лисенко, по негово предложение отново (както и малко преди войната) през септември 1946 г. излиза постановление на Министерския съвет и ЦК на ВКП(б) за проверка и изземване на „незаконно заграбени земи както от страна на отделни колхозници, така и от организации и учреждения за помощни стопанства“. Нарушителите, се казва в документа, „ще бъдат давани под съд като нарушители на закона и врагове на колхозния строй“. Именно Сталин предлага (и естествено това влиза в постановлението) да се създават в министерствата на селското стопанство на СССР и на републиките управления за селскостопанска пропаганда начело с първите заместник-министри… Всичко е напразно. На безогледните, изсмукани от пръстите решения, най-вече от административно-репресивен характер, селото отговаря с безмълвно равнодушие.