Дмитрий Волкогонов - Триумф и трагедия (Политически портрет на Й. В. Сталин)

Като усеща, че на редица места в заключителното си слово е „попрекалил“, „преминал е границата“ в оценките, Сталин прибягва до похват, който ще използва още много пъти. Като обяснява грубия си критичен отзив за слабата статия на Зиновиев „Философия на епохата“, добавя, че грубостта му се проявява само към враждебното, чуждото, но това се дължи на открития му характер. Генералният секретар превръща постепенно тази отблъскваща черта на характера си в общопартийна добродетел, едва ли не в революционно качество. Но още тогава, на XIV конгрес, през 1925 г., не се намира (за съжаление!) друг комунист освен Каменев, делегат, член на Централния комитет, способен спокойно, но правдиво да оцени личността на Сталин и плъзгането му надолу към оскърбителната критика, която след време ще почне да звучи като присъда. Както реката начева от незабележим извор, така едно или друго нравствено качество у човека започва да се формира с отделна постъпка и отношение към околните.

Подлагайки последователно на критика мнозина от опозиционерите, Сталин, разбира се, не подминава и Троцки. Генералният секретар чувства какво е настроението на повечето делегати и отхвърля предложението на Каменев Секретариатът да се превърне в обикновен технически апарат, но заедно с това отбелязва, че е против „орязването“ на отделни членове на ръководството от Централния комитет. Кокетирайки с благоразположението на делегатите, Сталин сметнал за уместно отново да заяви, че ако другарите настояват, той „е готов да опразни мястото без шум“. Построява речта си като опитен политик и така спечелва отново и отново поддръжката на делегатите и демонстрира своята безкористност и грижите си за общопартийните интереси. Като осмива и критикува фракционерите, генералният секретар успява майсторски да изтъкне „великодушието“ си, украсявайки своята реч с думички от типа „какво пък, тяхна си работа“. Макар вече да е решил, че е „време да свършва“ със Зиновиев и Каменев, Сталин манифестира още веднъж миролюбието си: „Ние сме за единството. Ние сме против орязването. Политиката на орязване ни е противна. Партията желае единство и тя ще го постигне заедно с Каменев и Зиновиев, ако те поискат това, без тях — ако не поискат това.“ 239 239 Сталин, И. В. Соч. Т.7, с.390.

Ще отбележа, че в заключителното си слово Сталин формулира редица положения, които, ако са се изпълнявали, може би са щели да предотвратят най-тежкия период в историята на нашата партия. Сред аплодисменти и явно одобрение от делегатите заявява: „У нас пленумът решава всичко и той призовава към ред своите лидери, когато започват да губят равновесие… Ако някой от нас почне да се самозабравя, ще ни призоват към ред — това е необходимо, това е нужно. Извън колектива партията не трябва да бъде ръководена. Глупаво е да се мечтае за това след Илич, глупаво е да се говори за това.

Колективна работа, колегиално ръководство, единство в партията, единство в органите на Централния комитет, малцинството се подчинява на мнозинството — ето какво ни е нужно сега.“ 240 240 Пак там, с.390-391.

Тези думи, разбира се, са правилни. И ако идеите за колективност бяха подкрепени с реални дела, с демократични норми, можело е да бъде предотвратена бъдещата злоупотреба с властта. Но цялата работа е в това, че верните тезиси не намират потвърждение в уставните положения за обновяване на ръководството, за сроковете за заемане на висши партийни длъжности от генералния секретар и другите лидери, за отчет на ръководителите и т.н. А тъкмо натам са насочени Лениновите идеи за усъвършенстване на партийния апарат и за укрепване на демократичните начала в партията и в обществото. Четиринадесетият конгрес е като че ли последният конгрес в Сталиново време, когато критиката и самокритиката са все още неотделими елементи от атмосферата на форума. На по-сетнешните конгреси критикуването е все по-рядко и по-рядко явление. От тук нататък може да критикува само Сталин или някой, упълномощен от Сталин. А липсата на свободна изява на идеи и гледища неизбежно води до застой, догматизъм и бюрократичен формализъм.

С утвърждаване на курса към социалистическо строителство, към индустриализация конгресът става важен показател в тая посока. Но демократичните начала в партията не се развиват. Великото надали съзира, че редом с него се ражда и отрицанието му. Именно в борбата между тези две начала се крият изворите на настъпващия „триумф“ на „вожда“ и на бъдещата трагедия на народа. Тогава малцина разбират, че могъществото на страната ще трябва да се плаща с личната свобода. Това не е парадокс, а закон на единовластието.