Дмитрий Волкогонов - Триумф и трагедия (Политически портрет на Й. В. Сталин)

В тия трудове на Сталин има доста положения, върху които се формира светогледът на милиони съветски хора. Обаче същественото тук е, че при тълкуването на Лениновите идеи генералният секретар най-безбожно прекроява много от тях. Така например, когато говори за същността на диктатурата на пролетариата, той слага фактически ударението само върху насилствената й страна, като я „освобождава“ до шушка от демократичното й съдържание. И затова днес не бихме могли да четем, без да потръпнем, Сталиновата творба „Относно политиката за ликвидиране на кулачеството като класа“, защото знаем какво е стояло зад нея.

Държавното издателство за политическа литература бълва сборник след сборник. Без Сталин редакторите не смеят нищичко да променят, да уточнят, да поправят. Затова в единадесетото издание (1945 г.) на сборника „Въпроси на ленинизма“ се сблъскваме с изречения, които ни карат да се стъписваме. Сталин полемизира, ругае, критикува, опозорява Зиновиев, Каменев, Сорин, Слуцки, Бухарин, Риков, Радек и много, много други, сякаш те са още живи: „я да послушаме Радек“, „Троцки говори вече две години“, „Каменев има предвид“, „А как говори Зиновиев?“, „Тези факти са известни на Зиновиев“, „Бухарин пак говори…“. Разбира се, знаем, че тези съчинения са писани, когато всички тия хора, както хиляди и милиони други са били живи. Но оттогава са минали години, а той не спира да полемизира с ликвидираните по негово нареждане опоненти. Аргументите, които изтъква в борбата си вече със сенките на преселили се в небитието люде, изглеждат днес не само несъстоятелни в научно отношение, но и кощунствени. И макар че в книгата през ред е набрано с тлъсти букви: „Аплодисментите преминават в овации“, „Гръм от аплодисменти“, „Всички стават и приветстват любимия вожд“, „Гръмогласно «ура»!“, макар че всичко това е минало, не ни напуска усещането, че това е някакъв кошмарен сън. Да унищожи опонентите си и да продължава да се гаври с тях и след смъртта им може само човек, който напълно е потъпкал всички общочовешки морални норми. Затова дори верните заключения, които могат да се срещнат в примитивното популяризаторство на Сталин, се възприемат като кощунство.

Когато Сталин се подготвя да чете, а после и да публикува лекциите си, още не е изцяло в плен на своите идеологически предразсъдъци, които по-късно той усилено насажда. Така например не можем да си представим, че към края на живота си би позволил някому да пише онова, което той е написал през 1924 г. за Лениновия стил. В средата на 20-те години все още е могъл да каже, без да влиза в конфликт с истината, че стилът на ленинизма съчетава руския революционен размах с американската деловитост. „Американската деловитост — пише генсекът — е оная неукротима сила, която не знае и не признава прегради, която срива с деловитата си настойчивост всички и всякакви препятствия, която не може да не доведе докрай веднъж започнатото дело.“ 241 241 Сталин, И. В. Соч. Т.6, с.187-183. Мисля, че ако в по-късните години някой би изрекъл публично Сталиновите думи „Съчетаване на руския революционен размах с американската деловитост — това е същината на ленинизма в партийната и държавната работа“ 242 242 Пак там, с.188. , щял е горчиво да се разкайва. През 20-те години мисълта на Сталин, макар и без полет и озарение, все още не е напълно стегната в обръча на войнстващия догматизъм.

Тук именно е най-уместно да кажа нещо за интелектуалната нагласа на Сталин, макар че по-нататък пак ще се върна на този въпрос. Тя се формира под влиянието на догматичната религиозна храна, на практическата му дейност в революционната борба, на безразборното запознаване с трудовете на основоположниците на научния социализъм. Можем с увереност да твърдим, особено въз основа на четвърта глава от краткия курс по „История на ВКП(б)“, че той и до края на живота си не успява да си изясни въпросите за съотношението между теорията и метода, за взаимната връзка между обективното и субективното, за същината на законите на общественото развитие. Неговите твърдения, че всичко в природата и обществото е предварително програмирано от желязната необходимост, явно избиват на фатализъм: „социалистическият строй ще дойде след капиталистическия, както денят след нощта“. Марксистката теория е компасът на кораб: корабът и без друго ще доплава до другия бряг, но с компас — по-бързо. Сталин осмива ония, които се вслушват в „изискванията на разума“, във „всеобщия морал“, и възпява вулгарния материализъм, подквасен с насилие. И, разбира се, твърди, че „за пример на пълното съответствие на производствените отношения с характера на производителните сили служи социалистическото народно стопанство в СССР“. Неговата аргументация винаги звучи или като максима, или като присъда.