Дмитрий Волкогонов - Триумф и трагедия (Политически портрет на Й. В. Сталин)

През 20-те години изборът на методите, които трябва да се използват в борбата за социалистическо преустройство на обществото, се съчетава с активна теоретична работа на ръководителите на партията. В „Правда“ и „Болшевик“ се появяват редовно статии на Троцки, Зиновиев, Каменев, Сталин, Калинин, Ярославски и други партийни дейци, опитващи се да си изяснят ситуацията и перспективите на социалистическото строителство. Някои от тях успяват да публикуват доста от трудовете си. Така например за десет години след революцията Троцки все пак издава 21 тома от своите съчинения. В броя си от 4 декември 1924 г. „Правда“ съобщава, че ленинградското отделение на Госиздат започва да издава съчиненията на Зиновиев в 22 тома. Комисията по издаването на неговите съчинения ги оценява като своеобразна „работническа енциклопедия“. Пак в „Правда“ е поместена информация за излизането на сборника „Октябрь. Избранные статьи В. И. Ленина, Н. И. Бухарина и Й. В. Сталина“. Особено много са материалите, подготвени от Бухарин — „Противоречията в съвременния капитализъм“. „За новата икономическа политика и нашите задачи“ и други.

Сталин гледа да не „изостава“. Но по-голямата част от статиите му през 20-те години е посветена не толкова на популяризирането на ленинизма, колкото на полемиката с ръководителите на различните групировки, опозиционни групи и фракции. Тук той се чувства като риба във вода. Надали ще е преувеличено да се каже, че благодарение на борбата му с опозиционерите, на настъпателната гръмогласна критика, отправяна срещу довчерашните му другари по съдба и борба, той става и „теоретик“. Впрочем за това пише и Троцки в книгата си „Сталиновата фалшификаторска школа“. Той отбелязва, че Сталин е станал „теоретик“ в борбата си срещу троцкизма. В полемиката, в безбройните схватки и „разобличения“ Сталин изостря мисленето си. Изказванията му на партийните конгреси и конференции, на пленумите и на заседанията на Политбюро са сурови, решителни, в по-голямата си част непримирими. Но понякога поради тактически съображения си позволява и либерални „отстъпки“, например на 11 октомври 1926 г. на заседание на Политбюро той изнася доклад „Относно мерките за смекчаване на вътрешнопартийната борба“. Вярно е обаче и това, че тези „смекчаващи мерки“ се свеждат до формулирането на пет ултимативни точки, които ще трябва да приемат лидерите на опозицията, ако искат да останат в Централния комитет.

В полемиката с идейните си опоненти Сталин се преобразява: придобива красноречие, подхвърля хапливи изрази, понякога с личен, оскърбителен характер. Използва без всякакво смущение епитети като „дърдорко“, „клеветник“, „объркан човек“, „невежа“, „празнодумец“, „подмазвач“. Генералният секретар дори се гордее с репутацията си на груб, но непримирим борец за единство на партията, против фракционерството, за чистотата на ленинизма. В заключителното си слово на XIV конгрес Сталин, както посочихме вече, подлага на остра критика Каменев, Зиновиев и Соколников. Присвоявайки си сякаш правото да бъде груб и като генерален секретар, той заявява, сподирен от одобрителния смях на делегатите: „Да, другари, аз съм прям и груб човек, вярно е това, не го отричам.“

Повтарям, често тази негова „прямота и грубост“ има направо оскърбителен характер. Например още в самото начало на писмото отговор до юриста С. Покровски, който се опитва да си изясни отношението на Сталин към теорията на пролетарската революция, генералният секретар го нарича „самовлюбен нахалник“ и завършва в същата тоналност: „Вие бъкел — дори и бъкел — не сте разбрали от въпроса за прерастването на буржоазната революция в революция пролетарска… Извод: трябва да имаш нахалството на невежа и самодоволството на ограничен еквилибрист, за да обръщаш така безцеремонно нещата с краката нагоре.“ 244 244 Сталин, И. В. Соч. Т.9., с.315, 321. Такива са стилът и езикът на Сталиновата критика. Дори сериозните аргументи, които използва в борбата против опозицията, са украсявани често с груби епитети. Той отсича напълно уверено: това е така, а това е заблуда. Основоположниците на научния социализъм никога не са си позволявали такова нещо. Защото иначе биха се оказали в положението, за което пише Рабиндранат Тагор:

Колкото повече расте авторитетът му и колкото по-голямо политическо значение добива постът генерален секретар, толкова по-често Сталин прибягва до използването на собствените си изказвания като аргументи. При това обстоятелство във висшата инстанция те придобиват силата на истина. Но колкото повече време минава, толкова по-малко Сталин забелязва това. Така например, като дава в своите лекции в Свердловския университет дефиниция на ленинизма, във „Въпроси на ленинизма“, Сталин фактически издига това определение като нещо съвършено и универсално. По-нататък той многократно прибягва към изобилното цитиране на собствените си думи, придружавано от неизменните оценки като „всичко това е правилно, тъй като произтича изцяло от ленинизма“, и все в този тон. Понякога просто се изумяваш колко високо генералният секретар поставя и цени собствените си изводи. По-късно това ще му стане правило: да отпраща читателите към своите статии и книги. В отговора си на Покоев „Относно възможността за построяване на социализма в нашата страна“ той не само премълчава, че тази идея принадлежи изцяло на Ленин, но и говори, че именно той, Сталин, е неин автор. Без да си създава главоболия със специални аргументи, в post scriptum генералният секретар направо заявява: „Да бяхте взели «Болшевик» (московския) №3 и прочели там моята статия. Това би ви улеснило в работата.“ А що се отнася до самия отговор, наред е правилните положения Сталин набляга подчертано върху една идея: „работническата класа в съюз е трудовото селячество може да доунищожи(разредката моя — Д.В. ) капиталистите в нашата страна“; „опозицията обаче казваше, че няма да можем да доунищожим нашите капиталисти и да построим социалистическо общество“; „ако ние не смятахме да доунищожим(разредката моя — Д.В. ) нашите капиталисти… тогава напразно сме взели властта…“ 245 245 Сталин, И. В. Соч. Т.8., с. 95, 96, 98. и тъй нататък. През 1926 г. акцентът върху „доунищожаването“ на остатъците от експлоататорските класи е повече от очевиден. Но струва ми се, че тогава това не е било главната задача. С течение на времето „доунищожаването“ ще прерасне в дълбоко погрешния тезис за изостряне на класовата борба в процеса на движението напред към социализма. „Убиването“ и „доубиването“ скоро ще станат кажи-речи главното занимание на Сталин.