Дмитрий Волкогонов - Триумф и трагедия (Политически портрет на Й. В. Сталин)

Наред с разглеждането на основния, икономическия проблем център на работата на конгреса отново е борбата с „новата опозиция“. Известно е, че главната сила на опозицията е ленинградската делегация, възглавявана от Зиновиев. Именно той изнася съдоклад от името на опозицията. Обаче речта му прозвучава твърде бледо. Аргументите на Зиновиев и на неговите съмишленици са неубедителни. Зиновиев, Каменев и Соколников предупреждават не без основание за опасността от бюрократизиране на партията. Според тях то вече е започнало. Но изказванията им имат прекалено личен характер, за да направят впечатление. Както вече беше отбелязано, на конгреса Каменев за пръв път казва направо: „Стигнал съм до убеждението, че другарят Сталин не може да изпълни ролята на обединител на болшевишкия щаб.“ Но когато произнася тия думи, повечето делегати започват да скандират „Сталин! Сталин!“ и фактически аплодират генералния секретар. Сталин чувства, че неговата линия на „защита на ленинизма“, което не се уморява да повтаря, получава все по-голяма подкрепа от партията. Именно в този монопол върху „защитата на ленинизма“ и начина на прилагането му е „тайната“ на популярността на генералния секретар, както и в недостатъчно високото равнище на политическата култура у мнозина партийни членове… Неусетно, постепенно авторитетът на Сталин достига общопартийно признание. Според мене тук решаваща роля изиграва и обстоятелството, че през цялото време след смъртта на Ленин Сталин се изказва от името на „колективното ръководство“, бори се за реализирането на най-разбираемите за масите завети на Ленин — възстановяване на икономиката на страната, развитие на кооперацията, съживяване на търговията, разпространение на грамотността.

На пръв поглед Сталин като че ли нито веднъж не „кривва“ към каквато и да е опозиционна група. Това впечатление се създава, защото всяка своя крачка, решение, критика, предложение представя самоза ленински. Макар че в същото време, както ни убеждава анализът на практическата му дейност, допуска доста много най-различни грешки, поддържа често ту една, ту друга групировка, но умее по-бързо от другите да „коригира“ позициите си. Сталин, както никой друг, се научава на изкуството да отъждествявасвоята линия, своята политика с ленинската. Тук, нека още веднъж да подчертаем, се крие една от тайните за поддръжката, която партията му оказва. Не ще и дума, че по много (но не по всички!) въпроси Сталин наистина се обявява в защита на Лениновите идеи. Но с времето все по-очевидно става, че тълкуването им от негова гледна точка започва да придобива все по-ясно изразен автократичен характер. Мнозина болшевики често свързват курса на партията и работата на Централния комитет с конкретна личност. И тъй като след смъртта на Ленин не се очертава явен лидер, „обединител на болшевишкия щаб“, Сталин изпъква като конкретен изразител на първите успехи в народното стопанство, на курса към единство на партията, към съживяване на селското стопанство с въвеждането на закона за продоволствения данък. На повечето делегати е ясно, че Зиновиев, Каменев и останалият в сянка на този конгрес Троцки водят своите атаки срещу Централния комитет и неговия курс, преди всичко подтиквани от стремежа си да бъдат лидери. И опозицията претърпява пълно поражение.

Следващият етап на борбата в партията намира и организационен израз. Централният комитет на Всесъюзната комунистическа партия (болшевики) — така сега започва да се нарича партията — отзовава Зиновиев от поста председател на Изпълнителния комитет на Комунистическия интернационал, а наскоро след това по инициатива на съветската делегация този пост е премахнат. Ръководител на Ленинградската партийна организация става С. М. Киров. Каменев е освободен от задълженията на заместник-председател на Съвета на народните комисари и председател на Съвета по труда и отбраната. Наистина Зиновиев и Каменев запазват за известно време членството си в Политбюро. Нови членове са Ворошилов и Молотов, което рязко засилва позициите на Сталин.

В продължилото повече от час заключително слово във връзка с политическия отчет на Централния комитет Сталин още веднъж подлага на унищожителна критика Зиновиев, Каменев, Соколников, Лашевич и други техни привърженици. Главно внимание е отделено за одобряване на курса на партията към построяване на социализма, към укрепване на единството в нейните редове. Но заедно с това от вниманието на по-наблюдателните не може да се изплъзне обстоятелството, че Сталин постоянно цитира собствените си статии, записки и обръщения, без да изпитва каквото и да е смущение от това. Хората с висока политическа култура, които, за съжаление, тогава не са толкова много, сигурно забелязват неговата безцеремонност по време на критичния анализ. Така например той откликва с оскърбителен тон на изказването на Крупска, наричайки възгледите й „чиста глупост“. После още веднъж ще се върне към нейното изказване, за да заяви не без голяма доза демагогия и кощунство: „А с какво, собствено, се отличава другарката Крупска от всеки друг отговорен другар? Да не би да мислите, че интересите на отделни другари трябва да бъдат поставяни над интересите на партията и на нейното единство?“ За нас, болшевиките, завършва под аплодисментите тирадата си Сталин, „формалният демократизъм е празна работа, а реалните интереси на партията са всичко“. Той нарича Лашевич „комбинатор“, Соколников — склонен безкрайно да „безобразничи“ в речите си, Каменев — „объркана глава“, Зиновиев — „истерик“ и т.н. 238 238 Сталин, И. В. Соч. Т.7, с. 365, 383. Още тогава Сталин започва да се смъква до равнището, когато и неформалната демокрация ще бъде за него „празна работа“. А непростимата му грубиянщина по адрес на Надежда Константиновна трябва да се обясни не просто с политическа нетактичност спрямо нея и спрямо паметта на Илич, но и с потайното желание да си отмъсти на Крупска за ония паметни писма, телефонни позвънявания и разговори, преди да умре Ленин, причина за които става тя. Сталин никога и нищо не прощава.