Дмитрий Волкогонов - Триумф и трагедия (Политически портрет на Й. В. Сталин)

У читателя може да се създаде впечатление, че обръщам прекалено голямо внимание на личнатаборба в процеса на избора. За съжаление, всичко е било именно така. Понякога неочаквано започвам да мисля, че главните въпроси на историческия избор се оказват често на заден план под напора на амбициите на „вождовете“.

Разгърналата се след Ленин борба по въпросите за пътищата и методите на социалистическото строителство е силно усложнена от личното съперничество, от борбата за лидерство. В тази борба се включват най-вече Сталин, Троцки и Зиновиев. Разбира се, зад нея стоят конкретни въпроси от политиката и икономиката, отношението към селячеството, пътищата за индустриализацията, теорията и практиката на международното комунистическо движение. Понякога разликите в гледищата по тези проблеми са от второстепенен характер, може доста лесно да бъдат подведени под „общ знаменател“. Но личните амбиции, съперничеството, войнствената непримиримост, особено на Сталин и на Троцки, придават драматичен характер на тази борба, спомагат всички идеи, гледища и позиции, различаващи се от Сталиновите, да бъдат разглеждани само като „класово-враждебни“, „капитулантски“, „ревизионистични“, „предателски“ и т.н.

Обстоятелството, че Сталин винаги „защитава“ Ленин, никак не означава, че генералният секретар е всякога прав. Опозиционерите, ония, които се опълчват срещу Сталин, също „защитават“ Ленин. Важното е как се интерпретират Лениновите идеи, Лениновите становища. В нашата историческа наука дълго време господстваше представата, че Сталин „не се отклонявал“ от Лениновите възгледи поне през 20-те години. Не е така. Достатъчно е да споменем за погрешните му възгледи по националния въпрос, новата икономическа политика и пътищата за социалистическо преобразование в селото, насаждането на бюрократичния стил на управление в партията и в държавата и т.н. Отклоняването на Сталин от ленинизма по много въпроси се забелязва още тогава, през 20-те години. Ако не кажем това с абсолютна категоричност, някой може да помисли, че всичко, което е вършел Сталин, съответства на Лениновата концепция за социализма. А това, разбира се, далеч не е така. И в много случаи изобщо не е така.

Според мене не са прави онези, които смятат, че са грешили само опозиционерите, а партията, Сталин, са били винаги прави. Много от погрешните решения на Сталин, за съжаление, намират място в партийните документи. Та нали, ако партията не грешеше и вземаше винаги само верни решения, нямаше да има култ към личността, кървав терор, волунтаризъм и субективизъм в ръководството, нямаше да ги има многото години на застой и не бихме издигнали днес като жизнена необходимост от обновяване изискването „Повече социализъм, повече демокрация!“. Решенията и практическите стъпки на нито един човек, на нито една организация никога не могат да бъдат абсолютно верни, правилни. Животът върви напред чрез противоречия, конфликти, преодоляване. Реалността винаги е по-богата от схемите, които толкова обичаше Сталин. Ето защо изборът на пътищата и методите за изграждане на новото общество, постиженията и грешките в тоя процес не бива да се свързват само със Сталин. Друг е въпросът, че той стана олицетворение на административно-бюрократичния модел на социализма и негов главен поборник.

Още едно съображение. Сталин не се спира изведнъж на някаква определена концепция за изграждането на новото общество. Той невинаги е разбирал, а може би и не е споделял възгледите на Ленин, особено изложените в неговите последни писма и статии. Мислено Сталин често се връща към идеите на „военния комунизъм“, принуден е да търпи известно време новата икономическа политика, разбира, че без тесен, органичен съюз между работническата класа и селячеството не може да се решат многобройните проблеми на СССР. Неговият избор се изразява в постепенно хлъзгане към цезарството, единовластието, диктаторството, отстраняването на народа от уреждането на собствената му съдба. Сталин не е теоретик. Неговите изводи се основават по-често на цитати и се раздуват под напора на волевите му импулси. По вътрешно убеждение Сталин е привърженик на „силовите“ методи на Троцки. Всъщност в това отношение той е по-близо до него, отколкото всеки друг от болшевишките лидери. Но тази вътрешна прилика, обагрена от дълбоко личната непримиримост, поддържа постоянното „отблъскване“, напрежението между двата полюса на амбициите.