Дмитрий Волкогонов - Триумф и трагедия (Политически портрет на Й. В. Сталин)

Може да се каже, че XIII конгрес не прави и крачка напред по пътя на развитието на Лениновите идеи за демократизиране. Тук е изворът на много бъдещи трагедии. Делегатите не изпълняват последната воля на Ленин за преместването на Сталин от поста генерален секретар. Непоследователността на членовете на ЦК по този въпрос, отстъпката, направена пред Сталиновите доброжелатели (за онова време!) Каменев и Зиновиев, по-късно струва скъпо на партията.

Справедливостта изисква да кажем, че по всяка вероятност много от членовете на Централния комитет са наясно: ако бъде сменен Сталин, ще се създаде впечатление, че Троцки е прав. Кой знае, може би ако Троцки не се е компрометирал с октомврийското си предизвикателство (1923 г.), шансовете му са щели да бъдат доста големи. Алтернативата обаче Сталин да бъде заменен с Троцки не задоволява повечето от съратниците на Ленин. Така че с известна доза предположение може да се каже, че Сталин запазва поста си на генерален секретар и благодарение на „помощта“ на Троцки.

Ленин само полага демократичните основи на държавното и партийното строителство, но той не успява да ги доразвие. Да посочим например само една от чертите на демокрацията: периодичната подмяна на ръководните партийни работници. Защото, дори и оставен на поста генерален секретар, Сталин е щял да го заема само за ограничен срок, определен от устава, и така може би е нямало да се допусне по-късно чудовищното култовско израждане. Напълно обяснимо е защо кралица Виктория, императрица Екатерина II, негусът Хайле Селасие или шахът на Иран Реза Пахлави са царували с десетилетия — те са монарси! Но оставането на Сталин начело на партията и на държавата, фактически с нищо и от никого неограничено, не може да не доведе до деформации. Не може! В Лениновото предложение на XII партиен конгрес „Как трябва да реорганизираме Рабкрин“ прозира мисълта за задължителното обновяване на ръководните партийни органи, за разграничаване на функциите на Централния комитет от функциите на съветите. За първите кълнове на демокрацията не се полагат грижи. Постепенно те са напълно задушени от по-мощните издънки на догматизма, бюрокрацията, механичното администриране. Бъдещият култ към „великия вожд“ не се е родил от нищото.

На първо време няма никакви външни признаци за узурпиране на партийната власт. Обратното. Сталин води борбата си с Троцки под лозунга за колективна борба срещу неговите бонапартистки, диктаторски изсилвания, срещу претенциите му за еднолично лидерство и срещу безграничните му амбиции. Троцки продължава да гребе от политическия си капитал, натрупан в годините на гражданската война, без да забелязва, че той главоломно се стопява. Критикувайки претенциите на Троцки за особената му роля е ръководството. Сталин предлага формално друга, по-прогресивна и демократична алтернатива — „колективно ръководство“. Макар че това ръководство се трансформира постепенно в посока, изгодна за самия генерален секретар. Сталин си е набелязал вече план за промени в ръководното ядро на партията. Първият, когото трябва да отстрани от ръководството, много естествено, е Троцки. А докато не му дойде времето, важно е да не се форсират събитията. Така че съставът на Политбюро след XIII конгрес фактически не се променя, дори Троцки остава в него. Нов член е само завоюващият си бързо авторитет в партията Бухарин. Лениновата характеристика за Бухарин като „любимец на партията“ ускорява избирането му във висшия партиен орган. Кандидат-членове на Политбюро стават Дзержински, Соколников и Фрунзе. Секретариатът придобива нов вид: генерален секретар — Сталин, втори секретар — Молотов, секретар — Каганович. По отношение на поддръжката новият състав на ядрото на Централния комитет става по-благоприятен за Сталин. Изглежда, че партийната му кариера е преживяла вече най-трудните си часове. Не само не го преместват от поста генерален секретар, за което настоява Ленин, но нещо повече — той успява да заздрави положението ск в партийното ръководство.

Лениновото „Писмо до конгреса“ изчезва за десетилетия от погледа на партията. То не е публикувано в „Ленински сборник“, макар че Сталин обещава да се погрижи за това. Наистина в средата на 20-те години „Писмото“ няколко пъти „се показва на повърхността“ въз връзка с вътрешнопартийната борба. То дори се публикува в бюлетин №30 на XV партиен конгрес (в тираж над 10 хил. броя) с надпис „Само за членове на ВКП(б)“ и се разпраща в губернските комитети на партията и в комунистическите фракции в ЦИК и ВЦСПС. Част от него е публикувана във в. „Правда“ от 2 ноември 1927 г. Ето защо не можем да кажем, че партията нищо не е знаела за този документ. Но след като волята на Ленин не се изпълнява веднага, по-късно това става все по-трудно. Преди всичко защото на първо време Сталин се опитва, макар и външно, да промени поведението си. А най-много, защото за партията той застава начело на мнозинството в Централния комитет в борбата с опозиционерите, макар че опозицията изразява често само идейни различия, други възгледи и алтернативи. Благодарение на усилията на Сталин обаче думите „опозиция“ и „фракция“ стават синоним на враждебност. Както е известно, партията, по-късните поколения комунисти научават за Лениновото „Завещание“ чак след XX конгрес на КПСС Такива „тайни“ са опасни, те унищожават демократичните основи и създават неволно лъжливи представи у хората, че истината може да бъде изпратена на заточение. В брошурата си „Изводи от XII конгрес на РКП“, излязла през 1923 г., Карл Радек пише, че някои личности искат „да натрупат капитал“ от последните писма на Ленин, твърдейки, „че там има някаква тайна“, която не позволява да бъдат публикувани. 217 217 Радек, К. Итоги XII съезда РКП. М., 1923, с.25.