Дмитрий Волкогонов - Триумф и трагедия (Политически портрет на Й. В. Сталин)

Днес, след десетки години, можем да кажем, че главните фигури, ангажирали се с реализирането на Лениновите указания, са били Зиновиев и Каменев (разбира се, и Сталин, но самичък той нищо не може да направи). Именно тези двама политици, ръководейки се от моментни лични интереси, фактически пренебрегват последната воля на вожда. През 1917 г. те се противопоставят на идеята му за въоръжено въстание, противопоставят се на волята му и когато вече го няма. А нали Зиновиев обичал публично и с гордост да казва, че преди революцията цели десет години (от 1907 до 1917 г.) е най-близкият ученик на Ленин! Че, виждате ли, никой не е поддържал Ленин в Цимервалд и Кинтел както Зиновиев! Каменев е личен приятел на семейство Улянови и не крие това. Така или иначе, тези двама политически близнаци твърдо вярват в своята особена роля след смъртта на Ленин. Именно те заедно със Сталин решават да не се разгласява Лениновото „Писмо до конгреса“. И макар че на XV партиен конгрес (декември 1927 г.) по предложение на Орджоникидзе този документ е публикуван в текущия бюлетин, той не стига до широките партийни слоеве, до народа.

Сталин си взема добра поука от антидемократичността на постъпката с „Писмото“ и по-късно започва доста често да се възползва от урока, получен в „школата“ на Зиновиев и Каменев, които искат да оставят миналото на миналото. Но това невинаги може да стане. Миналото може и да отмъщава. Без дори да подозират, те посяват конфликта на миналото с бъдещето. В кървавата жътва ще паднат след време и техните глави… Щом надвие с тяхна помощ Троцки, Сталин веднага ще загуби всякакъв интерес и към двамата. А след малко повече от десет години хладнокръвно ще санкционира и физическото им унищожаване. Не е трудно да си представим колко пъти после мислите на Зиновиев и Каменев са се връщали към времето, когато, пренебрегвайки „Писмото“, сами изтикват нагоре диктатора, бъдещия си палач. Наистина, когато между тях и Сталин настъпва разрив, те отведнъж стават „принципни“. Тъй като въпросът опира до личното им положение, политическите близнаци веднага забравят, че доскоро са защитавали Сталин, и се опълчват срещу него. Още на XIV партиен конгрес, през декември 1925 г., единият от лидерите на „новата опозиция“ се обръща към делегатите с верни, позакъснели думи: „Аз стигнах до убеждението, че другарят Сталин не може да изпълни ролята на обединител на болшевишкия щаб…“Но за делегатите това изказване е само поредна атака на фракционерите. Онова, което тези политици правят преди това, опазвайки Сталин на поста генерален секретар въпреки Лениновото желание, за съжаление, вече няма да могат да променят. Както и никой друг. И май че можем да кажем като Плутарх за Александър Македонски: погрешно ще е да сметнем, че властта на Александър му е подарък от съдбата. На Сталин му помагат да вземе властта. Преди всичко Зиновиев и Каменев. Въпреки волята на Ленин.

При тези условия претърпелият категорично поражение в протеклата дискусия Троцки се опитва „да си измие очите“ и заема временно разтеглива позиция. Изказването му на XIII конгрес Зиновиев нарича не „конгресна“, а „парламентарна“ реч. Според неговите думи Троцки се обръща не към делегатите, а към партията и се опитва „да говори съвсем не това, което мисли“. Наистина изказването на Троцки е необичайно. Основното му съдържание е насочено против бюрократизирането на партийния апарат. За по-голяма убедителност той се позовава на Ленин и Бухарин и атакува ръководството на Централния комитет от позициите на новатор, борец за опазването на революционните традиции в партията. „Масите мислят по-бавно от партията“ — твърди Троцки. За да си запази способността „да мисли бързо и правилно“, партията трябва да бъде освободена от „недъзите си“, изразени в бюрократизирането на партийния апарат. Но се оказва, че Троцки пуска стрелите си против бюрократизма с друга цел: именно бюрокрацията развъжда фракционерството, твърди Троцки. Така че именно бюрокрацията е причината за идеологическите и политическите атаки против щаба на партията. С други думи, дискусията, натрапена на партията от него, е един вид отговор по отношение на бюрокрацията в Централния комитет, в губернските партийни комитети, във всички равнища партийната йерархия. В тези разсъждения има някакво рационално зърно. Но Троцки повече се притеснява не за партията, а за себе си. Троцки си остава Троцки: тогата на борец за демокрация му е нужна само като словесна козметика за оправдаване на нападките му против курса на Централния комитет, макар в партията да не са забравили, че именно той е един от инициаторите за прилагане на методите на „казармения комунизъм“, пораждащ неизбежно бюрократични извращения.