Дмитрий Волкогонов - Триумф и трагедия (Политически портрет на Й. В. Сталин)

На трибуната на XX конгрес на КПСС е Хрушчов. Делегатите слушат доклада му, хвърлил всички в шоково състояние. Сцената с президиума сякаш се разтапя пред очите им и те като че ли виждат там двама: Хрушчов и познат до свиване на сърцето (а сега непознат!) призрак. Сигурно такова впечатление се е създало у делегатите на XX конгрес, когато на 25 февруари 1956 г. първият секретар на ЦК на КПСС Никита Сергеевич Хрушчов е изнасял знаменития си „секретен“ доклад. Почти хиляда и петстотин делегати гледат изправилия се на трибуната човек напрегнато, сред мъртва тишина, прекъсвана понякога от възгласи на възмущение и душевен потрес. Човекът на трибуната продължава да чете с патос, а всеки от присъстващите в Кремълския дворец все по-отчетливо започва да вижда призрака, появяващ се ту отдясно, ту отляво на Хрушчов. С характерния си говор първият секретар незабележимо, но заедно с това и бързо извайва съвсем нов образ на „вожда на народите“. Скоро в залата остава сякаш само сцената, на която има двама: новият лидер на партията, един от доскорошните верни съратници на умрелия преди около три години диктатор, и познатият абсолютно на всички образ на безмълвния „вожд“, който точно тук, на действително историческата арена, се превръща в съвсем друг — кръвожаден, тираничен, страшен. Нижат се часове с неоспоримо историческо значение.

Човек би помислил, че Хрушчов извиква духове от задгробното царство. Изглежда, прав е бил Бердяев, когато заявява в лекциите си в Московската свободна академия за духовна култура, че „с обръщането ни към миналото у нас винаги се появява някакво съвсем особено чувство на приобщаване към друг свят, а не само към оная емпирична действителност, която ни притиска от всички страни като кошмар и която ние трябва да победим, за да се издигнем на някаква нова висота“ 1206 1206 Бердяев, Н. Смысл истории. Опыт философии человеческой судьбы. Париж, 1969, с.27. Буквално няколко часа преди този доклад никой не е можел и да предположи, че след дълги години на стагнация и деформиране партията ще е способна да се издигне на тази „нова висота“. Каквото и да мислим за Хрушчов, който е отговорен заедно с цялото обкръжение на Сталин за годините на беззаконие и терор, тогава, на конгреса, той извършва неоспорим граждански, исторически подвиг.

Днес ние знаем, че веднага след смъртта на Сталин в ръководството на партията са започнали едва забележими процеси за освобождаване от игото на сталинизма. Това раздвижване се ускорява след арестуването и разстрела на Берия — след акцията, която позволи на новото ръководство по-дълбоко и по-мащабно да преразгледа вършеното зад сталинските кулиси, макар то да е било добре известно на мнозина и по-рано. Наскоро след като е била определена датата на XX конгрес, първия след смъртта на Сталин, на едно от заседанията на Президиума на ЦК на партията Хрушчов неочаквано предлага да се създаде комисия за разследване на злоупотребите по времето на Сталин. Първият секретар се решава на тази крачка не по „зова на сърцето и съвестта“, както по-късно започва да уверява всички ни. Причината е, че веднага след като балсамираният Сталин е положен в Мавзолея до Ленин, в Централния комитет, в правителството и в различни държавни инстанции започва да приижда все по-увеличаващ се поток от писма на тикнати задълго отвъд бодливата тел на „зоните“, на роднини и близки, търсещи бащите, майките, братята и сестрите си. Надига се стихийна вълна на протест и надежда, на молба и вяра във възстановяването на потъпканата правда.

Хрушчов се разпорежда да се подготвят на основата на писмата няколко обзорни доклада, които заедно с обявеното за неправомерно „ленинградско дело“ и преразгледаните дела на отделни затворници, успели да се оплачат в ЦК, убедително доказват престъпното скалъпване на много от обвиненията. Става ясно, че когато в близките година-две изтече наказанието на огромния брой, осъдени по различни параграфи на член 58, тези хора ще трябва да се върнат вкъщи. Те ще носят със себе си вечната болка, недоумението си, а после ще поискат виновните да бъдат наказани. Сега, след смъртта на Сталин и Берия, никой не се осмелява да остави и занапред тия нещастници да гният по лагерите и на заточение. С други думи, Хрушчов е видял, че партията и страната са поставени пред изключително сложен и отговорен избор. Още самото предложение за създаване на комисия предизвиква яростната съпротива на Молотов, Каганович и Ворошилов. Но Булганин, Микоян, Сабуров и Первухин въпреки въздържането на колебаещия се все още Маленков подкрепят Хрушчов. Комисията е създадена. Възглавява я Поспелов, дълги години главен редактор на „Правда“, а по-късно директор на института „Маркс-Енгелс-Ленин“. Хрушчов нарежда комисията да бъде допусната до материалите на Министерството на вътрешните работи и на Комитета за държавна сигурност. Поспелов доста се е потрудил. Впрочем така, както няколко години по-рано се беше потрудил, съставяйки заедно с Александров, Галактионов, Кружков, Митин и Мочалов „Кратка биография на Й. В. Сталин“. Когато в навечерието на конгреса Поспелов докладва на Хрушчов и на всички членове на Президиума изводите на комисията, първият секретар най-сетне разбира, че този документ или ще разчупи бетонната броня на лъжата, митовете и легендите, свързани със Сталин, или ще погребе политически самия него.