Дмитрий Волкогонов - Триумф и трагедия (Политически портрет на Й. В. Сталин)

Критиците веднага изтълкували, че под роби трябва да се разбира пролетариатът, но на мене ми се струва, че са сбъркали. Както личи от памфлета, Мережковски говори за „духовно робство“, а в такова робство, по думите му, могат да се намират самодръжците, „китайската стена на таблицата за ранговете“, „мъртвият позитивизъм на православния формализъм“ и „черната сотня“ 1202 1202 „Черни сотни“ (1905–1907 г.) — отряди от реакционни елементи за борба с революционното движение в Русия. — Б.пр. . За Мережковски робството и простащината са по същината си синоними на антисвободата. Може писателят да не се е и опитвал да надниква толкова далече зад хоризонта на битието, надявайки се наивно да спаси Русия само с помощта на „религиозната общественост“ и възраждането на интелигенцията, но волно или неволно е изразил една твърде дълбока мисъл: потъпкването на свободата винаги създава опасност от идването на „княза на този свят, Задаващия се Простак“. С целия си живот, с деянията си, със стремежите си Сталин доказа, че Простакът от антисвободата може да бъде кръвожаден, чудовищно страшен. Рецептите на Мережковски, който се страхува от идването на Простака, са доста наивни, но не и без рационален смисъл: той вярва в особената роля на човешкия интелект. Днес ние знаем, че Простакът от насилието, бюрокрацията и догматизма може да не бъде допуснат, ако срещу него се опълчат в тесен съюз демокрацията, законът и културата.

Тези мои размисли може и да са доста абстрактни, умозрителни. Но говоря за това, защото колкото по-малко е уважението към демокрацията, закона и културата, винагитолкова по-отчетливо се очертава призракът на Простака от антисвободата. Тази истина е била в сила и за началото на XX век, а мисля, че ще бъде в сила и през XXI век. Може би и самият Мережковски е нямал представа колко дълготрайна е идеята му. Може би аз я чета днес по-другояче, отколкото са я чели тогава, в зората на века, в отблясъците на кървавите класови сражения. Но да оставим настрана Мережковски. Има общочовешки истини, които не противоречат на традиционния марксизъм, на истините, основаващи се на хуманизма, на вярата във всесилието на човешкия разум и в неукротимото влечение на човека към социална и морална справедливост. „Наследството“ на Сталин не се вписва ни най-малко в тези рамки.

„Задаващият се Простак“ се проявява най-зловещо в диктаторство, изключващо свободата. А наглед всичко започва с дреболия: концентриране на властта в ръцете на много тясна група от лица, която в края на краищата я предава на един човек. Още Плеханов вижда тази страшна опасност. Наскоро след революцията той пише по повод прекомерното съсредоточаване на властта: „Централният комитет «разгонва» всички недоволни от него елементи, навсякъде слага свои креатури и след като натъпка с тези креатури всички комитети, си осигурява сега без труд напълно покорно мнозинство на конгреса… Тогава у нас действително няма да има в партията нито мнозинство, нито малцинство, защото ще бъде осъществен идеалът на персийския шах.“ По-нататък Плеханов, като споменава баснята на Крилов за жабите, които си търсели цар, продължава: „Ако нашата партия би се наистина сдобила с такава организация, то много скоро няма да остане в редовете й място нито за умни хора, нито за калените борци: ще останат в нея само жабите… и Централният щърк, който безнаказано ще гълта тези жаби една след друга.“ 1203 1203 Плеханов, Г. В. Сочинения. Т.XIII, с. 90, 92. Днес ние вече знаем, че „Централният щърк“, който гълташе хора вместо жаби, е виждал смисъла на своето съществуване и дейност не в укрепване и развитие на народовластието, а в циментиране на цезаризма. А Сталин, дори когато усеща, че старостта и болестите скоро ще го прекършат, още веднъж проверява дали новият Централен комитет е благонадежден. В изказването си на последния пленум на ЦК изведнъж заговорва за старостта си и за необходимостта да бъде освободен от задълженията на секретар на Централния комитет. Той предварително знае с какво ще завърши целият този спектакъл. Разбира се, новият състав на ЦК не може и да помисли такова нещо. Да бъде освободен Сталин — та това е цяло кощунство! Дори ако се предположи невъзможното: Сталин да напусне поста секретар, но да остане председател на Министерския съвет. Мисля, че от висотата на този пост той скоро би устроил кървава баня за тези, които са се съгласили с напускането. Но това хипотетично предположение, изказано от мене, е съвсем нереално. Сталин е знаел това по-добре от другите и все пак няколко месеца преди да умре решава още веднъж да провери верността на обкръжението и на новия Централен комитет. По негово мнение новите членове на Централния комитет са преминали успешно през тази сталинскапроверка.