Дмитрий Волкогонов - Триумф и трагедия (Политически портрет на Й. В. Сталин)

Всеки взима от историята онова, което отговаря на светогледа му. Изучавайки Великата френска революция, Ленин вижда в колосалното сътресение централната идея — народовластието. Несъвършенството и противоречивостта му. Но е видял в народовластието една непреходна историческа надежда. Обръщайки се към Френската революция, Троцки е поразен от неумолимостта на обратното движение, от възможността за безжалостно ликвидиране пламъка на народната свобода. За него думата „термидор“ става символ за реставриране на старото, на контрареволюцията, на предателството, измама спрямо всички най-хубави надежди на революционерите. Не е случайно, че употребява думата „термидор“ обикновено в съседство с думата „Сталин“. А „вождът на народите“ обръща внимание най-вече на опасността, която по негово мнение е погубила Френската революция. Тази опасност е била конкретна и се заключавала в появата на „народни врагове“. Този печален за съветската история термин е дошъл в нашата трагична действителност от XVIII век. За Сталин „народни врагове“ са всички, които пряко или непряко макар и потенциално са можели да се превърнат в заплаха за единовластието. Всичките си мисли той насочва към укрепване на това единовластие, представяйки го, естествено, за „укрепване на социализма“. Но за да се постигне това, нужна е голяма наказателна машина. И той лично я създава, насочва и контролира.

Над народа, държавата и партията се разпростира страшната мрежа на наказателните органи. Абсолютизирането на насилието намира израз у Сталин в създаване на огромна система за надзор над всеки гражданин на страната, който става напълно беззащитен пред опасността от произвол. Извращавайки, довеждайки до абсурд идеята за класовата борба, „вождът“ я превръща в инструмент за постигане на „върховната истина“. По своята същност цялото Сталиново „наследство“, независимо дали засяга държавната, обществената или идеологическата сфера, е свързано с възможността и необходимостта от насилие. През целия си живот Сталин защищава институциите, създадени с негово участие, поддържа и насажда най-фанатизирани възгледи, означаващи вяра в инерцията на социалното движение, без то да бъде стимулирано по революционен път.

Но „вождът“ явно е надценил стабилността на създаденото от него общество. Буквално броени часове след смъртта му неговите наследници започват да нарушават заветите му. През март 1953 г. настъпва десетилетието на съветския реформизъм, засегнало буквално всички области на живота. Но все пак значението му не бива да се надценява. Особено онези негови аспекти, които са свързани с наистина историческия XX конгрес на партията. Характерна черта на всички реформи през този период е тяхната незавършеност, половинчатост, недоизясненост. Но най-главното е направено: сложен е край на терора, господствал почти четвърт век. Свободата получава шанс да се реализира. Но всичко това ще стане, след като Сталиновото „наследство“ започне да се руши.

Днес гледаме на Сталин и сталинизма все още някак си от висотите на птичия полет на историята. Мисля, че след десетилетия тези мрачни страници от летописа на съветския народ с увеличаване на дистанцията от време ще ги виждаме в много по-голяма дълбочина, по-многостранно и по-вярно. Днес миналото е твърде близко и ни държи в обятията си. Но нека още веднъж да подчертая: още отсега е ясно, че Сталин е само върхът на айсберга. Като описвам върха, аз не претендирам, че хвърлям светлина върху целия айсберг.

Ще изкажа още една, почти еретична мисъл. Сигурно прекалено еретична. В началото на века, както читателят помни, руският писател Мережковски написва вдигналия шум памфлет-пророчество „Задаващият се Простак“. Тогава този памфлет е приет като своеобразен антиреволюционен манифест (пък и сега, мисля, надали ще са много онези, които ще погледнат другояче на това произведение). Ще ви запозная с централната, може би, идея. Мережковски, ненадарен с талант, но склонен към мистика, пророчески пише: „Не бойте се от никакви съблазни, от никакви изкушения, от каквато и да е свобода — не само външна, обществена, но и вътрешна, лична, защото без втората е невъзможна и първата. От едно се страхувайте — от робството и от най-лошото от всички робства — еснафщината и от най-лошата от всички еснафщини — простащината, защото възцарилият се роб не е нищо повече от простак, а възцарилият се простак не е нищо по-малко от сатана, но не вече старият фантастичен, сатана, а нов реален сатана, реално страшен, по-страшен, отколкото го изографисват — задаващият се «княз на този свят», «Задаващият се Простак».“ 1201 1201 Мережковски й, Д. Грядущий Хам. Издательство Пирожкова, 1906, с.29.