Дмитрий Волкогонов - Триумф и трагедия (Политически портрет на Й. В. Сталин)

Ще повторя още веднъж: Сталин никога не се е интересувал от човека като човек, като социален феномен, „мярка на всички неща“, като цел на социалистическото развитие. За него човекът е интересен (а без това не може да се разбере същността на Сталиновото „наследство“) само като съюзник, враг, изпълнител, „винтче“. Все пак в края на живота му са го заинтересували и „високопоставени особи“, забележителни личности, хора със „синя кръв“ или от известни фамилии. В този случай към тях проявява непринуден интерес, дава съответните разпореждания или просто се наслаждава на възможността да се разпорежда със съдбата им. Ето два-три примера:

Фелдмаршал Паулус, държан в „специален обект“ край Москва, е сътрудничил на съветските власти в предаване и обобщаване на военен опит. Той няколко пъти се е обръщал към Сталин с молба да му разреши да се върне в родината си, особено като се има предвид, че отношението му към Съветския съюз се е изменило коренно в положителна посока. Но годините си минават, а Сталин не освобождава пленника. Накрая една заран Сталин намира на бюрото си донесение на министъра на вътрешните работи:

„До другаря Сталин Й. В.

Докладвам, че през нощта срещу 26 февруари 1952 г. бившият фелдмаршал от германската армия Фридрих Паулус е получил припадък с временно загубване на съзнанието. Заедно с Паулус живеят и го обслужват личният му ординарец войникът военнопленник Шулте, както и личният му готвач военнопленникът Жорж. Поради дългото му пребиваване в плен и неизвестността около въпроса за репатрирането му фелдмаршалът е започнал да проявява нервно безпокойство. От своя страна смятам за целесъобразно да се разгледа въпросът за възможността Паулус да бъде репатриран в ГДР.

Най-сетне Сталин дава съгласието си да бъде определен редът за репатрирането на Паулус. Десет години в ръцете му е бил човекът, символизираш, една от най-бляскавите „негови“ военни победи. Мъчно му е било да се раздели с този „символ“.

Когато Сталин научава, че в Саксония, в едно село близко до замъка Росел, е открита вдовицата на Вилхелм II — Хермина фон Прайзен, поразмисля малко и промърморва: „Създайте й нормални условия за живот.“

Малко по-рано долагат на Сталин, че в концентрационния лагер в Ораниенбург е открит бившият премиер-министър на Испанската република Франциско Ларго Кабалеро в състояние на крайно изтощение. Сталин се ограничава със следното разпореждане: „Съобщете на семейството му в Испания, че е жив.“ Така или иначе, премиер-министрите, монарсите, пълководците — това са все хора от „неговия кръг“. Тук той си позволява да прояви дори благосклонност.

Сталин взема отношение и към съдбата на императора на Манджурия Пу И. След разгрома на Квантунската армия императорът със семейството и прислугата му е изпратен в Чита, а по-късно в Хабаровск. Бил е активно „обработван“, за което свидетелства писмото на бившия манджурски монарх до Сталин в средата на 1949 г. Ето откъси от това писмо, доставило по всяка вероятност удоволствие на славолюбивия „вожд“, ако, разбира се, не е доловил признаци, че „органите“ пак са се „престарали“…

„До генералисимус Сталин

За мене е голяма чест да Ви напиша това писмо. Аз винаги съм изпитвал към Вас чувства на дълбока обич и възхищение, поради което искам да Ви съобщя за надеждите си да бъда оставен на местожителство в Съветския съюз. В миналото японската военщина ограничаваше личния ми живот. Аз нямах възможност да науча за истинското положение в СССР… За пръв път след 40 години прочетох Вашата книга «Въпроси на ленинизма» и «История на ВКП(б). Кратък курс». Сега научих, че СССР действително е най-демократичната и най-прогресивната страна в света, пътеводна звезда за малките и угнетени народи… Правителството на СССР е отменило смъртното наказание. Това е нова ера за СССР в опазването на хуманността…

Сталин прочита превода, разглежда дълго и с любопитство цялата шарения от йероглифи и подхвърля на Берия: „Сигурно ще трябва да го предадем на китайците?“ Колко му е? Само да рече и готово — съдбата на императора е решена! Но по-добре е изобщо съдбите на хората да се решават със списъци. С дълги списъци. С безкрайно дълги списъци…

Унищожавайки в обществото каквито и да било алтернативи, Сталин превръща „наследството“ си в негативно и еднопосочно. Едва ли му е минавало през ума, че началото на историческото му поражение е съвсем близко. Поставяйки в последните месеци своите лаконични резолюции в горния ъгъл на документите, които сега значително по-рядко преглежда, той вдига дланта на лявата си ръка към лицето си, сякаш да се предпази от слънчевите лъчи. Навик! На една от ранните фотографии Сталин седи в същата поза до крайчеца на масата небръснат, с износени ботуши, омазнено старо палто и невчесани коси. А с ръка крие очите си от светлината… Сега той е генералисимус и, както изглежда, най-могъщият диктатор на земята. Но този жест? Не от слънцето спасява той „вожда“. Без да знае това, Сталин иска да се спаси от задаващото се историческо поражение.