Дмитрий Волкогонов - Триумф и трагедия (Политически портрет на Й. В. Сталин)

Съвместното заседание утвърждава предложението на „ядрото“ да бъде съкратен повече от два пъти съставът на Президиума, като числеността му се намали на 10 членове и 4 кандидат-членове. Към старата „Сталинова гвардия“ — Маленков, Берия, Молотов, Ворошилов, Хрушчов, Каганович и Микоян — се прибавят само трима — Булганин, Сабуров и Первухин. Неколцина дейци, престояли в състава на Президиума по прищявка на Сталин по-малко от пет месеца, изчезват от върховния политически хоризонт и никога вече не се появяват там: В. М. Андриянов, А. Г. Зверев, И. Г. Кабанов, В. А. Малишев, Л. Г. Мелников, Н. А. Михайлов, П. К. Пономаренко, А. М. Пузанов, И. Ф. Тевосян, Д. И. Чесноков и П. Ф. Юдин. За момента Брежнев също не може да се задържи в този политически „патрондаш“, пълен с най-високопоставени личности (освободен е от постовете кандидат-член на Президиума и секретар на ЦК и е назначен за заместник-началник на Главното политическо управление на Съветската армия и Военноморския флот).

Официално след 1934 г. на длъжността генерален секретар на Централния комитет не е избиран никой. На всички и без това е било ясно, че първото лице, „господстващата личност“ в държавата, обществото и партията е Сталин. След неговата смърт няма човек с такъв авторитет. Маленков, който през последните години по поръчение на „вожда“ отговаря за Централния комитет, е назначен за председател на Министерския съвет. Решават някак си неопределено, все едно че дават изпитателен срок: „Приема се за необходимо др. Н. С. Хрушчов да съсредоточи работата си само в Централния комитет на КПСС и във връзка с това да бъде освободен от задълженията му като първи секретар на Московския комитет на КПСС.“

Потъналата в официално обявения четиридневен траур страна не отдава голямо значение на тези „тънкости“ в преразпределението на властта. Обаче на мнозина е ясно, че новите политически фигури, призвани да заменят Сталин, ще бъдат само сенки на „вожда“. В ония дни народът жадно поглъщаше съобщенията на радиото и вестниците, приличащи си отдавна почти като две капки вода. Хората приеха като нещо в реда на нещата и съобщението за постановленията на Централния комитет и на Министерския съвет: саркофагът с тялото на Й. В. Сталин да се положи в Мавзолея на Червения площад до саркофага на В. И. Ленин и да се издигне Пантеон — паметник за вечна слава на великите личности на Съветската страна. „След като завърши изграждането на Пантеона, да се пренесат в него саркофагът с тялото на В. И. Ленин и саркофагът с тялото на Й. В. Сталин, както и останките на изтъкнати дейци на Комунистическата партия и съветската държава, погребани до Кремълската стена.“ Всичко изглеждаше напълно естествено.

Древният обичай да се балсамират и мумифицират владетелите, против който навремето така остро е протестирала Крупска и за който така упорито е настоявал Сталин, също се приемаше като нещо естествено. С годините хората свикват с много неща. Дори с това, че заедно с тях на земята живее бог. Но че този бог е умрял като всички простосмъртни, виж, това се възприема мъчно. В статията си в „Правда“ Алексей Сурков описва „Голямото прощаване“ така: „три дни наред, без да пресъхва ни заран, ни вечер, извивайки се по улиците на Москва, течеше и течеше живата река на народната любов и скръб и се вливаше в Колонната зала“ 1193 1193 Правда, 9 марта 1953. . Само не пише (пък и не биха му позволили), че покойният „вожд“ е останал верен на себе си: не е могъл и мъртъв да допусне жертвеникът му да остане празен. Навалицата е толкова голяма, че на няколко места по московските улици възниква страхотна блъсканица със значителни човешки жертви.

Новият военен министър Булганин издава заповед, в която една след друга се редят думите „велик“, „гениален“, „безсмъртен“. В часа на погребението в столиците на съюзните републики, в градовете герои и в някои други градове прогърмяват тридесет артилерийски залпа. Маршалите Соколовски, Будьони, Говоров, Конев, Тимошенко, Малиновски, Мерецков, Богданов, генерали и адмирали носят ордените и медалите на генералисимуса. Цялата страна е в дълбок траур. Скръбта е искрена. На милиони хора и през ум не им минава, че с акта на погребението започва освобождаването им от една измежду най-страшните тирании.

За погребението са дошли Чжоу Енлай, Георге Георгиу-Деж, Клемент Готвалд, Болеслав Берут, Матиаш Ракоши, Ото Гротевол, Юмжагийн Цеденбал, Вълко Червенков, Урхо Кеконен, много други политически и държавни дейци от всички краища на света. Човечеството разбира, че си е отишъл човек, чиято роля в световната история никак няма да е лесно да се оцени. Но в ония дни дипломатическите представители в Москва изпращат бързи съобщения преди всичко с оценки на случилото се и на значението му за гигантската страна, както и с прогнози за бъдещето й. Всички чакат какво ще кажат на тържествената траурна церемония по погребението приемниците на Сталин. „Солисти“ са четирима: Хрушчов — като председател на комисията по организиране на погребалната церемония, той открива и траурния митинг, — Маленков, Берия и Молотов. Политическите анализатори правят заключение от това, че именно тези четирима ще бъдат централните фигури в новото ръководство.