Дмитрий Волкогонов - Триумф и трагедия (Политически портрет на Й. В. Сталин)

А до смъртния одър на Сталин завършва последното действие на драмата, но едва след години ще се разкрие цялата дълбочина на трагедията на народа, свързана с живота на този човек. Тогава всички смятахме, че неговата смърт е трагедия за народа, а чак след години разбрахме, че трагедия за народа е животът му, пълен с престъпления. В залата няколко пъти се появява Василий, подвикващ с пиянски глас „Гадове, уморихте баща ми!“; пак тук се е изправила като статуя дъщеря му, седнали са на столовете и на дивана членовете на Политбюро. Ворошилов, Каганович, Хрушчов и още някои плачат. Берия няколко пъти отива до Сталин и се обръща към него с висок глас:

— Другарю Сталин, тук са всички членове на Политбюро, кажи ни нещо!

Берия се държи като принц, който наследява гигантска империя и е в правото си да се разпорежда с живота на всеки неин обитател. Оня, на когото е служил, който му е дал безконтролна власт, вече не е интересен за него, той е вече само минало. Сега Берия се е втурнал към най-близкото бъдеще, към днешния, към утрешния ден. Краят на „вожда“ не го кара дълго да чака. За последните мигове от живота на диктатора най-добре според мене разказва дъщеря му, стояла в тия минути до умиращия: „Агонията беше страшна. Всички виждаха как тя го мъчи и души. В един момент — не зная дали наистина беше така, но така ми се стори — очевидно в последната минута вече, той отвори внезапно очи и обходи с поглед всички, които го бяхме заобиколили. Погледът беше страховит — и безумен, и гневен, и пълен с ужас пред смъртта и пред непознатите лица на лекарите, наведени над него. И в същия момент — необяснимо и страшно беше това, и досега не мога да го разгадая, но не мога и да го забравя, — в същия момент вдигна изведнъж нагоре лявата си ръка (която не беше парализирана) и дали искаше да покаже нещо нейде високо над него, дали се закани на всички ни, не мога да кажа. Жестът беше неразбираем, но заплашителен, а за кого и за какво се отнасяше — не стана ясно… Миг след това последно усилие душата му излетя от тялото.“ Било е 9 часът и 50 минути на 5 март 1953 година.

Пред съратниците си, смълчали се отведнъж и застинали пред вечното тайнство на смъртта, лежи техният властелин, кумир, съдия, господар и благодетел. Лежи палач. Повечето изпитват едновременно и печал, и облекчение. Няма го човека, който освен сляпата любов внушаваше на всички страх. Всеки от съратниците му можеше да се окаже излишен, както стана неотдавна с Вознесенски и Кузнецов. Мнозина от тях ги измъчва една скрита мисъл: оставил ли е Сталин завещание? Ако е оставил — какво пише в него? Сигурно ще е казал нещо и за ония, които трябва да продължат делото му…

Някои бършат сълзите си и обхванати от искрена скръб, се вглеждат със зачервени очи в строгия, побледнял профил. На колене до тялото, сложила глава на гърдите на мъртвеца, хълца неудържимо, по женски, Истомина, икономката на Сталин, която от около двайсет години насам се е грижила за него, съпровождала го е винаги по време на отиванията му на юг, дори и при двете от трите международни конференции в годините на войната. Вцепенението, предизвикано от смъртта на земния бог, преминава обаче твърде бързо. Неочаквано всички наведнъж се засуетяват, заговорват един през друг и вкупом се отправят шумно към вратата: нужно е да се събере Политбюро, да се решават държавните въпроси и на първо място заедно с погребението — на кого да се предадат проблемите, щом умрелият не е успял да се разпореди по този въпрос? Голямата столова, където Сталин често е седял до камината или край трапезата в тесен кръг от четирима-петима поканени съратници, изведнъж опустява. Отсега нататък тук никога вече няма да се обсъждат въпроси, свързани с раждането на нов закон, с назначаването на министри и посланици, с присъждането на Сталински награди, със създаването на нови лагери, със строителството на електроцентрали, с изселването на цели народи, с решаването на съдбите на много хора. Завършила е цяла епоха на тиранично единовластие. Впрочем тогава никой още не е могъл да каже дали е завършила. Ами ако цялото свое „дело“ Сталин е завещал на Берия? Бързайки с дългите си черни лимузини към Кремъл, мнозина от Сталиновото обкръжение сигурно са си задавали този въпрос. Би ли стигнало мъжеството им да се възпротивят незабавно на последната воля на „вожда“? Надали… Надали веднага. Виж, след три месеца — друга работа.

Дмитрий Шепилов си спомня: „Тогава бях главен редактор на «Правда». Страната се беше смълчала, всички чакаха вестите от Москва: как е там Сталин… На пети сутринта телефонът иззвъня — гласът на Суслов: