Дмитрий Волкогонов - Триумф и трагедия (Политически портрет на Й. В. Сталин)

В книгата си дъщерята на Сталин Светлана си спомня: „В голямата зала, където лежеше баща ми, се тълпеше много народ. Непознати лекари, виждащи за пръв път болния (академик В. Н. Виноградов, наблюдавал баща ми дълги години, беше в затвора), ужасно се суетяха. Слагаха пиявици по тила и врата му, снемаха кардиограми, правеха рентгенови снимки на белите му дробове, медицинската сестра непрекъснато му биеше някакви инжекции, един от лекарите непрестанно записваше в лекарския дневник хода на болестта. Нещата вървяха, както си му е редът — всички се суетяха, спасявайки живот, който не можеше да бъде спасен.“ Всички са изпълнени с тържествена, печална, държавническа загриженост, макар и никой да не се съмнява, че това е краят. Масираният инсулт е покосил „вожда“. Но Берия току отива при лекарите и високо, за да го чуят всички, пита:

— Вие гарантирате ли за живота на другаря Сталин? Осъзнавате ли цялата си отговорност за здравето на другаря Сталин? Аз искам да ви предупредя.

Побледнелите като смъртници професори, лекари и медицински сестри смотолевят нещо с половин глас и се суетят, уплашени, че след смъртта на „вожда“ и тях може да ги сполети най-страшното. Берия не крие тържествуващия израз на лицето си. Всички в Политбюро, включително Маленков, се страхуват от този изрод. Смъртта на тирана предвещава продължаване на новите кървави оргии. Уморен от безбройните са разпореждания и показна загриженост и убеден, че Сталин фактически се намира вече от другата страна на невидимата линия, Берия изчезва за няколко часа в Кремъл, оставяйки при агонизиращия политическото ръководство на страната. Вече споменах за версията, че първият заместник на председателя на Министерския съвет на СССР Л. П. Берия е форсирал започването на отдавна замислена от него голяма политическа игра. Незабавното му отиване в Кремъл е било свързано по всяка вероятност с неудържимото му желание да задигне от сейфа на Сталин документите на диктатора, между които е можело да има (и от това именно се е боял) разпореждания, отнасящи се до него. Сталин може да е оставил завещание, това е много вероятно, а в онова време, когато авторитетът му е бил безграничен, надали биха се намерили сили, които да оспорят последната воля на умрелия.

Когато се връща след няколко часа, Берия още по-уверено започва направо да диктува на потиснатите си съратници какво да се направи: да се подготви веднага правителствено съобщение за болестта на Сталин и да се публикува бюлетин за хода на болестта. В правителственото съобщение, предадено по радиото и напечатано във вестниците, се казва: „През нощта срещу 2 март другарят Сталин, намирайки се в своето жилище в Москва (а е бил във вилата си — б.а. ), получава мозъчен кръвоизлив, обхващащ важни за живота области на мозъка. Другарят Сталин е загубил съзнание. Развил се е паралич на дясната ръка и десния крак. Настъпила е загуба на говора. Появили са се тежки нарушения в дейността на сърцето и в дишането… Лечението на другаря Сталин протича под постоянното наблюдение на Централния комитет на КПСС и на съветското правителство… Поради тежкото заболяване на другаря Сталин той продължително време няма да участва в ръководната дейност.“

След първия бюлетин са обнародвани още две съобщения — в 2 часа и в 16 часа на 5 март. Светилата на медицината А. Ф. Третяков, И. И. Куперин, П. Е. Лукомски, Н. В. Коновалов, А. Л. Мясников, Е. М. Тареев, И. Н. Филимонов, И. С. Глазунов и други (във връзка с незавършеното все още „дело на лекарите отровители“ Берия се погрижва Сталин да бъде лекуван от академици и професори само от една националност) не скриват: катастрофата е съвсем близка. Зловещото съскане на Изрода над главите на лекарите не променя извода им: „Остри коронарни нарушения с огнищни изменения в задната стена на сърцето“, „тежък колапс“, „състоянието продължава да остава крайно тежко“. Те още не знаят, че по-раншните периодични разстройства на мозъчното кръвообращение вече са причинили голям брой кухини (кисти) в тъканта на мозъка, особено в челния й дял. Тези изменения, както предполагат днес специалистите, са предизвиквали психически нарушения и са се наслагвали върху деспотичния характер на Сталин, усилвайки и без това тираничните му наклонности. 1192 1192 Рапопорт, Я. Л. На рубеже двух эпох. Дело врачей 1953 года. М., 1988, с. 208–209. Но аз мисля, че това са били обичайни, свързани със старостта явления. Според мене въпреки чудовищната нравствена аномалия Сталин не е бил човек, с когото е трябвало да се занимават психиатрите. Неговата „болест“ е била социална — цезаризъм и тираничност. Това може, струва ми се, да бъде казано и по друг начин: болен е бил не само лидерът, но и цялото общество.