Дмитрий Волкогонов - Триумф и трагедия (Политически портрет на Й. В. Сталин)

Всъщност изказващите се подчертават с едни и същи думи и изрази привързаността на народа и страната към сталинския курс. Наричайки Сталин „най-големия гений на човечеството“, Маленков изразява увереност, че в СССР „има всичко необходимо за цялостно построяване на комунистическото общество“. Берия, естествено, напомня, че вървейки по сталински път, ние трябва „непрестанно да повишаваме и изостряме бдителността на партията и народа към интригите и коварните замисли на враговете на Съветската държава. Длъжни сме сега още повече да засилим бдителността си“. Отговаряйки на въпроса „Какво значи да бъдем верни и достойни последователи на Сталин?“, Молотов се опитва да формулира главните насоки за по-нататъшно укрепване на позициите на ръководството вътре в страната и на международната арена. Накратко казано, съратниците се кълнат, че всичко ще остане така, както е било при Сталин. На траурния митинг в изказванията на лидерите на страната няма нюанси. Ако не се брои това, че поради ситуацията, при която не успява да заеме място в челото на колоната от ръководители (не се съмнявам, че е кроял такива планове), Берия решава да окаже максимална поддръжка на най-близкия до него човек — Маленков. В изказването си Берия заявява, че в редицата „извънредно важни решения, насочени към осигуряване на непрекъснато и правилно ръководство на целия живот в страната“, е и „назначаването на поста председател на Министерския съвет на Съюза на съветските социалистически републики талантливия ученик на Ленин и верен съратник на Сталин Георгий Максимилианович Маленков“ 1194 1194 Правда, 10 марта 1953. .

След траурните церемонии тялото на умрелия „вожд“ е внесено в Мавзолея. Но още осем месеца той е закрит за посещение: процесът на балсамирането продължава. Идеята е мумията да лежи тук векове. Сега до Ленин лежи човек, който през целия си политически живот узурпира правото за разбиране и тълкуване делото на великия си предшественик. Но макар че Ленин е с тъмен костюм без награди (никой не може да си представи Илич с „иконостас“ от ордени), а Сталин — с орденски плочки от платина, истинската роля на двамата историята оцени и оценява, без да се взира в „знаците за отличие“. Кой е могъл да предположи, че през нощта на 31 октомври 1961 г. мумията на Сталин ще напусне завинаги Мавзолея?

Седмица-две в печата и по радиото продължава да се лее потокът от съболезнования, искрени и горестни. Мисля, че дори известни с антисъветизма си буржоазни дейци искрено свързваха със Сталин цяла епоха от развитието на една от най-мощните държави, чиято позиция задължително трябва да се взима предвид сега при решаването на редица световни проблеми. Съветският печат просто не можеше да намери епитети, за да изтъкне ролята на Сталин в съвременната цивилизация. „Правда“ пише, че ръцете му „държаха кормилото на човешката история“. Но ще отбележа, че се срещаха понякога и материали, между чиито редове прозираше и друг смисъл.

Вечният мрак погълна „вожда“. Но физическата му смърт не беше съпроводена с политическа смърт. Отиде си, оплакан от угодливите си съратници (неугодните беше унищожил), изпратен от стенанията и клетвите им за вярност към „неговото дело“. Външно нищо не се измени. Хората мислеха както по-рано. Бюрократичната машина въртеше както по-рано масивните си зъбни колела и пак така неумолимо фабрикуваше директиви и указания, занимаваше се с „подготовка, проучване и разпределение на кадрите“, все така на всяко тържествено събрание се гласуваха приветствени писма, предназначени за „най-най-големите големци“. Но същите тези големци, които започваха и завършваха речите и статиите си с хвалби по адрес на „гениалността“ на Сталин, взеха да понижават постепенно тона. Някак си неусетно започва да се смъква пердето от очите и душите им. След по-малко от месец „делото на лекарите отровители“ се прекратява, а Рюмин — главният изпълнител на Бериевите кроежи, както по-рано е било решено — е разстрелян. Не минава много време и добилите смелост съратници извършват „дворцова операция“ за отстраняването, а после и за ликвидирането на Берия. Една година след смъртта на Сталин военната колегия при Върховния съд на СССР, председателствана от Чепцов, прекратява „ленинградското дело“ като „фалшифицирано от бившия министър на държавната сигурност на СССР и съучастниците му“. Реабилитирани са А. А. Вознесенски, Н. А. Вознесенски, М. А. Вознесенска и десетките им „съподсъдими“, изгубили живота си по волята на умрелия през 1953 г. 1195 1195 ЦГАОР, ф.7523, оп.107, 261, л. 28–34. На другата година „Правда“ съобщава, че в Ленинград на открито заседание на военната колегия лицата, виновни за фалшифицирането на „ленинградското дело“ (В. С. Абакумов, А. Г. Леонов, В. И. Комаров и М. Т. Лихачов), са осъдени на най-голямото наказание — разстрел, а другите подсъдими — на различни срокове затвор. По това време обаче главните престъпници са вече мъртви.