Дмитрий Волкогонов - Триумф и трагедия (Политически портрет на Й. В. Сталин)

Животът и смъртта на Сталин показват, че липсата на хармония между политиката и морала в крайна сметка винаги довежда до крах. Историческото махало на събитията в нашата страна издига Сталин до най-високата точка и го смъква до най-ниската. Животът и смъртта на Сталин релефно доказват, че човек, който вярва единствено в могъществото на насилието, може само да върви от едно престъпление към друго. Декорите, които диктаторът сковава от „славата, мъдростта и прозорливостта и от преклонението към него“, рано или късно рухват. С живота и смъртта си Сталин показа, че претенциите му за безупречно управление са били измамни. Способността му да завладява съзнанието на хората и да ги превръща в безмозъчни изпълнители е страшно предупреждение — до какво може да доведе безконтролната, абсолютната и концентрираната в едни ръце власт. Но ние още не сме се поучили напълно от това историческо предупреждение. Още не са създадени сигурни гаранции, че повече няма да бъде допуснато превръщането на първото лице в държавата и обществото в някакво божество. Триумфът на Сталин и трагедията на народа са вечно предупреждение за нас… Историята обвинява Сталин. Смъртта му не го оправдава.

В тази глава вече стана дума, че сталинизмът е покълнал на марксистка почва. Убеден съм в това. Но Сталин успява така да преоре и натори тази почва, че на нея започват да избуяват социални и нравствени плевели във вид на бюрокрация и догматизъм, които и досега са неизкоренени от живота ни. Но бих искал още веднъж да подчертая, че за появата на сталинизма не е виновен ленинизмът. Сталинизмът е антипод на ленинизма — антипод, успял умело да се притули под марксистко наметало. Държа на това, защото все по-често се чуват гласове, опитващи се да открият семената на сталинизма едва ли не в Комунистическия манифест. На една и съща почва, всеки знае това, може да покълнат най-различни растения. От своята градина Сталин събра плодове, много от които биха хвърлили в ужас ония, които дълго преди Октомври са мечтали за „царството на правдата и щастието“. Заслужават внимание думите на Берия, който в речта си на Червения площад по време на погребението на вожда казва, че Сталин „остави на нашата партия и на страната велико наследство, което трябва да пазим като зеницата на очите си и неуморно да умножаваме“. При мисълта, че за Страшилището е можело да се появи възможност да го „умножава“, тръпки ме побиват…

Ако Ленин беше живял поне още 5–10 години, сигурно много неща биха се развили съвсем иначе. Това мое предположение не абсолютизира ролята на личността, то показва вярата ми в ония сили, които „държаха в умовете и сърцата си“ великата идея. За съжаление тази идея, родила се почти преди век и половина, така и не може и до днес да се материализира в максимално пълна форма. Но това не значи, че всичко в нея е утопично. Просто делата на Сталин накараха много и много от нас да се усъмнят във възможността за хуманното й реализиране. Ето защо, когато говорим за „наследството“, оставено ни от Сталин, трябва непременно да кажем, че великите мислители Маркс, Енгелс и Ленин не са виновни за тази болестна сянка, помрачила задълго великите им идеи. По вина на Сталин марксизмът като че ли избледня. Престанахме да го виждаме в истинската му дълбочина. Тази дълбочина според мене не е еднопосочна, а многопосочна. Еднопосочното възприемане на марксизма, на което за трийсет години Сталин и неговата пропагандна машина научиха постепенно милиони люде, започна да ни изглежда като низ от догми, довели до „избледняване“ не само теорията, но и самата революция. Ленин би потреперил, ако е можел да си представи, макар и за миг, макар и една стотна от злото, което ще причини на делото му първият генерален секретар на партията. Описвайки събитията по време на Френската революция, Жан Жорес стига до следното знаменателно заключение: „Великите водачи на революцията и демокрацията, работили и сражавали не преди повече от век, не са отговорни пред нас за делото си, което можеше да бъде изпълнено само от няколко поколения. Да се смята, че са били длъжни да завършат драмата, сякаш на историята не й е предстояло да продължи делото им и след тях, е истинска детинщина и несправедливост. Делото им неизбежно е било ограничено; но то е било велико.“ 1196 1196 Жорес, Ж. Социалистическая история французской революции. Т.VI. М., 1983, с. 446–447. Кощунство е съдът над Сталин да се превръща в съд над Ленин, както се опитват някои да правят, защото Ленин, по думите на Жорес, „не е отговорен пред нас за делото, което можеше да бъде изпълнено само от няколко поколения“.