Дмитрий Волкогонов - Триумф и трагедия (Политически портрет на Й. В. Сталин)

Вглеждайки се в голите върхари на зимните брези, диктаторът, ако беше чел Лев Толстой, сигурно щеше да повтори думите на великия писател и да си зададе „неразрешимия от разума въпрос“ — „какъв е смисълът на живота ми?… Отговорът трябва да бъде не само разумен, ясен, но и верен, тоест такъв, че да повярвам в него с цялата си душа, да вярвам неизбежно в него, както неизбежно вярвам в съществуването на безкрайността“. Толстой говори с укор, че има хора, които виждат смисъла на живота в личното си благо, но тогава „човек живее и постъпва само така, че благата да бъдат единствено негови, че всички хора и дори всички живи същества да живеят и постъпват само така, че единствено на него да му бъде добре…“ 1187 1187 Толстой, Л. Н. Полн. Собр.соч. Т.24, с.14; т.26, с.369. . Сталин сигурно би се възмутил, ако някой би помислил, че тези думи се отнасят и за него: нима той е искал нещо само за себе си, нима не се знае сред народа колко скромен и непридирчив е, как безмилостно изпрати в Колима една известна певица и нейния мъж генерал, когато те решиха да се пооблажат с нещо, взето от повалената Германия? Нима народът не е убеден, че всичко, което върши, е за общото благо?

Диктаторът отдавна вече не е способен да каже дори на себе си, дори шепнешком, дори мислено, че у него е останала само една вечна, непреходна, ненаситна страст. Не, не към умрялата му жена, не към ония няколко жени, връзките си с които държи в най-строга тайна, не към марксистките идеи, така дълго изсушавани и грижливо препарирани от него, не към народа, обезкървен така жестоко от него. През всичките тези тридесет години той обичаше само властта . Е, но нима тази фантастична власт, която може да манифестира само с едно драсване на перото или с леко повдигане на изсъхналата си ръка, нима тя не беше използвана за народа? Гръмогласното и позорно славословие отдавна го е убедило, че ощастливява хората с ума и с твърдата си ръка. Нима не прокарва все нови и нови идеи за подобряване „материалното благосъстояние“ на народа, за укрепване на могъществото на държавата? Ето, вчера например му докладваха, че се осъществява още една негова идея:

„До другаря Сталин. Й. В.

Във връзка с това, че Вие, другарю Сталин, сте се интересували от състоянието на работите по проектирането на водноелектрическата централа, Министерството на вътрешните работи на СССР докладва за извършеното. В изпълнение на разпореждането Ви се водят широки хидрологични, топографски и геологични проучвания в участъка на река Урал от гр. Уралск до Чкалов (с дължина 500 километра). Разглеждат се два варианта за разполагане на водноелектрическата станция и язовирните стени в района на селищата Голицин и Красний Яр. Предполагаемата годишна продукция ще възлезе на 390 мил. киловатчаса. Водоемът ще побира от 7,7 до 11 милиарда кубически метра. Окончателният проект на обекта ще бъде готов до 1 април 1953 г.

Той, разбира се, не знае, че през април 1953 г. вече няма да го има и че още един „исторически“ Сталинов проект няма да бъде осъществен. Но нима е лоша идеята бреговете на многото изкуствени морета, създадени по волята му, да бъдат залети от електрическо пълноводие? Наистина, минава му веднъж през ума, че с тези безбройни, сътворени от човешката ръка морета може да наводни цялата равнинна част на страната, най-добрата й земя, да потопи хилядолетната култура на народите във водните талази… Отхвърли неканената мисъл.

Утринните часове често отнасят Сталин нейде в мъглата на отдавна отминалото време, чак до началото на века. Минути на пиршество за паметта му. Размитите безмълвни черно-бели сенки в спомените му изваждат от пропастта на безвъзвратното отделни образи: на плахата Като, на суровата му работна майка, на Шаумян, на Каменев, дал му топлите си вълнени чорапи, когато се клатушкаха през 17-а година в студения вагон на път от Ачинск до Петроград… Какво общо имат тук чорапите? И си спомни неочаквано, че Ленин беше първият, който го подкрепи, и как това му помогна да повярва в себе си. Но защо историците не са писали нищо? Ах, каква престъпна немара! Кой, по дяволите, е посмял да скрие този изключителен факт? Ами че и самият той дори пропусна да го използва в залисиите на борбата през 20-те години, когато въртеше шпагата си в двубоите с Троцки, Зиновиев, Каменев и Бухарин. Още утре ще поръча на Берия да потърси документите… Нужно е в някой следващ том от съчиненията му да напомни още веднъж, че Ленин го е избрал сам. Не съдбата, не случаят, а вождът на революцията…