Дмитрий Волкогонов - Триумф и трагедия (Политически портрет на Й. В. Сталин)

Властта му над хората е абсолютна. Струва му се понякога, че владичеството му е безгранично. Ако беше чел Достоевски, сигурно е щял да си спомни главата „Великият инквизитор“ от романа „Братя Карамазови“.

В изпълнения с изключително дълбоко съдържание монолог на Великия инквизитор гениалният руски писател изразява взаимната връзка, съотношението, диалектиката между Идеята, Свободата и Диктатора, божия наместник на земята. Разбирам, че каквито и да било буквални аналогии тук са рисковани. Но Достоевски ни внушава мисълта, че Диктаторът може да оскверни великата Идея, изкористявайки Свободата.

Благодарение на Идеята, размишлява писателят, милиони „ще ни смятат за богове, затуй че ние, застанали начело на тях, сме се съгласили да понасяме свободата и да владеем над тях — тъй ужасно ще им стане накрая да бъдат свободни!… Защото грижата на тия жалки същества не е само да намерят онова, пред което аз или други да се преклоним, но да намерят такова нещо, че всички да повярват в него и да се преклонят пред него, и то непременно всички заедно. Ето, тази потребност от общностна преклонението е най-главното мъчение за всеки човек еднолично и като цяло човечество от началото на вековете… Казвам ти, че човекът няма по-мъчителна грижа от тази, как да намери онзи, комуто да предаде час по-скоро този дар свобода, с който се ражда това нещастно същество“ 1185 1185 Достоевски, Ф. М. Братя Карамазови. Т.I. С., 1960, с. 310–331. .

Не вярвам Сталин да е чел някога тези редове. Но според мен, смятал е, че ще може да смени Бога с Идеята и всички да повярват в нея. В оня исторически устрем към блаженство, щастие и радост, обещавани от Идеята, някак бързо се оказва ненужна Свободата, за която се е умирало на барикадите. И хората откриват в лицето на Сталин човека, на когото може да се повери „подарената им още при раждането свобода“. А той вече знае как да се разпореди с нея. Ще си позволя риска да продължа с монолога на Великия инквизитор:

„Тогава ние ще им дадем тихо, смирено щастие, щастието на слабосилните същества, каквито те са създадени… Те ще станат плахи и ще почнат да ни гледат и да се притискат към нас от страх като пиленца към квачка… Да, ще ги накараме да работят, но през свободните от труд часове ще им наредим живота като детска игра, с детски песни, с хор и с невинни танци… О, ще им разрешим и греха, те са слаби и безсилни и ще ни обичат като деца, защото ще им позволим да грешат. Ние ще им кажем, че всеки грях ще бъде изкупен, щом бъде направен с наше позволение… И няма да имат никакви тайни от нас.“ 1186 1186 Достоевски, Ф. М. Братя Карамазови. Т.I. С., 1960, с. 316, 317.

Този дълъг монолог на Великия инквизитор сигурно е съвпадал с размислите на съветския диктатор, склонен в залеза на дните си да разсъждава върху извървения път. Но едва ли е могъл да се съгласи с афоризма на Сенека: „Post mortem nihil est“ („След смъртта няма нищо“). Древният мислител твърди: „След смъртта няма нищо и самата смърт е нищо — ти питаш къде ще бъдем след смъртта? Ами там, където спят неродените.“

Как така „След смъртта няма нищо“? А безсмъртната му слава, ами делата му, ами извършеното?! Такива хора като мене, решава Сталин, спомняйки си един израз от латински „Vital lampada tradunt“ — „“предават светилника на живота" не на отделни личности, а на времето, на епохата, на вечността…"

В минути на размисъл Сталин до края на дните си често се обръща на глас или мислено към религиозните текстове, използвайки ги като метафора, крилата фраза или библейски афоризъм. Допускам, че в залеза на собствения си живот се е връщал с мислите си към онова, което е казано в Светото писание. Трудно му е било да си спомни всичко, но може би в Еклесиаста вярно е казано: „и мене ще постигне същата съдба, както и глупавия: защо съм станал много мъдър? И казах в сърцето си, че и това е суета… мъдрият умира тъй, както и глупавият… Всичко си има време, време има за всяка работа под небето: време да се родиш и време да умреш… Всичко отива на едно място: всичко е произлязло от пръст и всичко ще се върне в пръстта… Защото кой ще го доведе отпосле да погледа това, което ще бъде след него?“ Да, какво ще стане след него? Ще се сбият ли помежду си съратниците му или всичките ще ги схруска помагачът му с пенснето? Трябва най-сериозно да помисли за това. Но защо да бърза толкова? Какъв е този песимизъм? Нима не дойде от Кавказките планини, прочути с дълголетниците си? Всичките му съперници отдавна са изтлели, а той е на върха на властта, както по-рано… Трябва по-малко да слуша лекарите и повече да се доверява на народната медицина.