Дмитрий Волкогонов - Триумф и трагедия (Политически портрет на Й. В. Сталин)

Майка ми беше директор на прогимназията. Както вече имах случай да разкажа, при нея идваха с разрешение на началството двама затворници, подреждаха библиотеката: подлепяха корици, подвързваха едно-друго. Поминувахме много зле, особено след като откараха и разстреляха баща ми, а нас ни пратиха там. Тъй като живеехме в Приморския край, нямаше накъде повече да ни изселят на изток (освен в Япония), и затова ни откараха на запад, в Агул. Учители нямаше и на майка ми, която беше завършила университет след революцията, разрешиха да учителства. И така, с единия от затворниците (името му не помня, бях на десет години) тя разговаряше надълго, стига наблизо да нямаше някой. Едва много по-късно осъзнах значението на видяното. Този „зек“ (затворник — б.ред ) извади от пазвата си някакъв одрипавял пакет, развърза го бързо и го показа на майка ми. Аз бях наблизо, в ниската продълговата стаичка, където се помещаваше библиотеката, изправих се от любопитство на пръсти и погледнах иззад гърба на майка ми в ръцете на зека. Той държеше малка снимка на дебел картон, каквито едно време са правели, с вензел и думи на чужд език отдолу. Нещастникът говореше тихичко:

„Тогава бяхме в емиграция. В Швейцария. Ето тук е седнал Ленин, до него съм аз с жена си, а това са двама германски комунисти.“

Погледнах неволно и с недоверие мърлявия измършавял мъж с големи, изпълнени с тъга очи: та този човек лично да е познавал Ленин?! Той обясняваше още нещо на майка ми, завързвайки внимателно снимката в одрипавялото парче плат. Пуснаха го още един-два пъти без конвой в училището. После изчезна. Или е умрял (беше много слаб), или — като ония, в гората…

Детските ми впечатления останаха завинаги. Когато чета „Сонетите“ на Шекспир, добивам впечатление, че са писани за съдбата на моето семейство. Не, не само за нея. Писани са и за съдбата на милионите, изпитали престъпното беззаконие на Сталин:

Майка ми умря наскоро след войната още твърде млада; не успя да ни разкаже много — на мен, на брат ми и сестра ми. Погребахме я в селското гробище близо до мястото, където заравяха затворниците. Тогава вече гробовете ровове ги изравняваха със земята. Безименни, глухи места, свидетели на страшната народна трагедия. Но мълчанието на тези гробове и досега е за нас като вик… Мисля, че там, където бяха тези лагери, са оцелели малцина. В семейството ми освен баща ми не се върнаха от лагерите двамата ми чичовци, прости селяни, имали непредпазливостта да изричат понякога на глас онова, което мнозина са мислели тогава.

Много е възможно някои, след като прочетат тези редове, да се усмихнат злорадо: „обидило се е синчето“, „от репресираните е“, „отмъщава си сега“. Не, и още веднъж не. Когато Сталин умря, бях лейтенант, млад танкист. Мислех, че небето се е сгромолясало. Защото, когато откарваха близките ми, нищо не разбирах. А и по-късно не свързвах тази трагедия с неговото име. Казаха: „Баща ти е умрял.“ Майка ми скришом плачеше. Но за пръв път почувствах, че съм „белязан“, чак през юли 1952 г. След празничния обяд в столовата на училището по случай производството на випуска ние, новоизлюпените лейтенанти, със скърцащи колани, с презрамки и златни пагони, грабнахме простичките си куфарчета от пресован картон, за да се разлетим по частите, в които бяхме назначени. Преди раздялата с приятелите при мен дойде един от моя взвод, отведе ме встрани и се изповяда:

— Закълни се, че никога на никого няма да кажеш това!

— Ами, разбира се — учудено и недоумяващо се втренчих в лицето му.

— Три години те „наглеждах“ и докладвах какво приказваш, изобщо, дето се вика, следях те… Прощавай, не можех да откажа.

— Ама ти какви ги плещиш? — не можех да дойда на себе си аз и опулих очи.

— Щом завърши училището, при това с отличие, значи нищо лошо не съм казал… Е, всичко хубаво… Не си спомняй с лошо за мен. Но да знаеш, че и за в бъдеще могат… — изгледа ме многозначително той.

Няма да кажа името му, защото сигурно и сега работи някъде, а дадох и дума…

Безсмислено е да се отмъщава на историята. Както и да й се надсмиваме. Което е станало, не може да се промени. Но трябва да се знае и да се помни. Например това, че когато баща ми е загинал, е бил само на 37 години…